Тримата мъже размениха още няколко думи и си тръгнаха. Но можеха да се върнат с подкрепление и на Лорн започна да му се струва, че твърде дълго стоят на това място. Затова се реши да открехне завесата и да погледне в колибата.
Никой.
Беше празно. Само пръстен под, един сламеник и друг изход, скрит между две дъски на стената в дъното.
Лорн изруга и се запита къде ли е Алан и каква опасна игра играе: като че младият Върховен крал не разбираше кой е и какво представлява вече или — още по-лошо — отказваше да го приеме. Лорн влезе в колибата и я прекоси с четири предпазливи крачки. Скрит в полумрака, погледна внимателно навън и видя Алдеран да говори под един навес с мъж, чието лице — също като лицето на Върховния крал — беше скрито от качулка. Непознатият беше облечен в пътнически дрехи, носеше кама на пояса си, а ездитните му ботуши бяха прашни.
Лорн не можеше да чуе какво си говорят двамата мъже. Накрая двамата се разделиха, като се ръкуваха, и Лорн побърза да се върне в колибата, където го намери Алдеран.
— Всичко наред ли е? — попита Лорн.
— Всичко е наред.
— А сега?
— Сега ще вечеряме, както се бяхме разбрали. Ела, оттук.
Малко по-късно двамата седнаха на една обща маса под големия навес на една кръчма. Съседите им не им обърнаха някакво внимание и им поднесоха обичайната чаша вино и паница от рагуто, което къкреше на открито в една почерняла тенджера. Разговорите, смеховете, песните и случайните крамоли създаваха шумотевица, сред която Лорн и Алдеран можеха да говорят, без да се страхуват, че някой може да ги чуе.
Лорн отпи глътка вино и погледна Алдеран, който се нахвърли с охота на своето рагу.
— Кой беше това? — попита той след малко.
— Кой? — отвърна Върховният крал между два залъка.
— Мъжът, с когото говореше преди малко. Конникът.
Алдеран остави дървената си лъжица.
— Не можа да се сдържиш — процеди той.
— Не се прави, че не ме познаваш. По-добре отговори на въпроса ми.
Върховният крал направи знак на сервитьорката, която минаваше между масите, понесла голяма стомна вино. Тя му доля, предложи да долее и на Лорн, но той отказа.
— Благодаря, хубавице! — извика Алдеран подир младата жена.
Тя му се усмихна през рамо, докато се отдалечаваше.
— Е? — настойчиво повтори Лорн.
Алдеран въздъхна.
— Беше пратеник.
— От кого?
— От брат ми.
Лорн се изненада:
— Искаш да кажеш…?
— От Ирдел, да.
— Каква е тая история?
Върховният крал се наведе към Лорн и заговори по-тихо.
— Точно за това исках да говоря с тебе тук, далеч от недискретни уши. Във връзка съм с Ирдел. Започна малко след като ти замина на мисия.
— Как?
— С писмо, което една вечер намерих пъхнато под вратата ми. Беше подписано от Ирдел. И беше неговият почерк.
— Шегуваш се.
— Не.
— И какво искаше той?
— Да говори с мен. Да се срещнем. Да се споразумеем за тайна среща на четири очи.
Лорн се изправи.
— Не ми казвай, че си приел…
— Колебах се, но да, приех. Ще се срещна с Ирдел след три дни. Човекът, с когото говорех, беше негов пратеник. Всичко е уговорено.
— Но това е лудост!
— Лудост е тази война.
— И се надяваш, че ще ѝ попречиш? Но тя вече започна!
— Най-лошото още може да се избегне.
Лорн се вгледа в Алдеран.
Войната беше още в началото си. Продължаваше малко повече от един сезон и — като се изключат обсадата на Арканте и няколко напрежения в чужбина — засега обхващаше само Исрия, сиреч западните покрайнини на Върховното кралство. Войната беше започнала в областта, която Лориан на север и Орвал на юг дълго си бяха оспорвали. Владетелите от Лориан бяха останали верни на Трона от абанос и оникс, докато херцогство Орвал се бунтуваше — там се бяха пробудили стари разпри, стари дрязги, стари омрази. Кралската армия беше потеглила от Лангър и се бе установила на север от Ваал — голямата река, която прекосяваше Исрия от изток на запад, преди да се влее в Сграбчващото море. Армията на Ирдел, нараснала с няколко полка иредийски наемници, беше дошла от Орвал и беше заела южната част на областта. Оттогава кралските и бунтовническите войски се бяха сблъсквали много пъти. Но това бяха предимно няколко нападнати градове, разграбени ферми, подпалени ниви, оплячкосани села, хора, изхвърлени на пътя от случайността на военните действия. Големите битки и решителните обсади тепърва предстояха.