За него нещата бяха ясни и той вече обмисляше възможността за официална среща със своя полубрат, когато херцогинята каза:
— Не.
Ирдел стреснато се извърна.
— Моля да ме извините, лельо?
Старата жена се изправи с ръце, опрени на дръжката на бастуна ѝ. Погледът ѝ не трепна, когато впи очи в очите на принца-регент.
— Не — повтори тя.
— Госпожо, нареждам ви да…
— Уговарянето на тази среща беше заблуждение. Но ако принц Алан отиде на нея и ние не се възползваме, това ще бъде грешка.
— Това ще е престъпление!
— Искате ли войната да обхване цялото Върховно кралство? Искате ли да излезе извън границите му? Да го разори за дълги, много дълги години? Искате ли да рискувате да царувате над пепелища?
Ирдел не отговори.
— Тогава ме оставете да действам — заключи херцогинята на Галиор и Лоринис, докато излизаше от стаята. — Утре принц Алан ще бъде мъртъв или заловен. Ненавиждайте ме, ако искате.
Червената скала
За своята тайна среща принцовете братя бяха избрали едно отдалечено място, извън териториите, в които бяха разположени армиите им, и в което нито единият, нито другият имаше власт. Но само Алдеран I спази обещанието си и дойде, а с него имаше само лек ескорт от конници, които не носеха ни знаме, ни герб.
Бяха яздили целия ден и вече се стъмваше.
— Това там ли е? — попита Лорн, когато излязоха от гората на върха на един хълм и той съзря хана.
— Да — отговори Алдеран. — Нарича се „Червената скала“. Не можеш да го сбъркаш.
Укрепеният хан се намираше на мястото, където се пресичаха два пътя, в долина, заобиколена от гористи височини, недалеч от огромна сива скалиста издатина. Наоколо беше пусто, мястото беше претърпяло нападение и бе опустошено. Срутени покриви. Обгорели стени. Изкъртена врата. Стари трупове още висяха на въжета. Други се въргаляха по двора, изоставени на скитащите кучета.
— Не виждам никого — каза Норфолд, оглеждайки околностите с далекогледа си.
Капитанът на кралската гвардия беше преназначен на този пост от новия Върховен крал, който по този начин бе заявил намерението си да продължи традицията на своя баща. Норфолд беше опитен офицер, сериозен и строг, суров, компетентен и непоколебимо верен на Трона от абанос и оникс.
— Трябва да изпратим разузнавач — каза Лорн.
Норфолд се направи, че не го е чул.
Той мразеше Лорн, комуто не можеше да прости, че навремето бе опетнил Сивите гвардейци, когато бе осъден за предателство. Норфолд никога не се бе съмнявал в неговата вина. Това, че предишният Върховен крал го бе върнал при себе си и оневинил, че го бе направил свой Пръв рицар, нищо не променяше: Лорн трябваше да умре в Далрот. Дълбоко в себе си Норфолд беше убеден, че Лорн не може да донесе друго, освен нещастие.
— Капитане — каза Алдеран. — Изпратете един разузнавач, моля ви. И ми дайте далекогледа си.
— На вашите заповеди.
Норфолд отиде при десетте конника, които чакаха зад тях заедно с конете, скрити сред дърветата. Всички принадлежаха към кралската гвардия, но никой не носеше нейните цветове. Бяха облечени най-различно и се бяха постарали да подберат коне, които по нищо да не се набиват в очи. За тази експедиция нищо не биваше да отличава Върховния крал и неговия ескорт от отряд обикновени наемници.
На светлината на залеза Върховният крал внимателно огледа с далекогледа изоставения хан. Спря се по-продължително на труповете, повечето от които бяха голи и осакатени. Мъжете бяха измъчвани, а жените изнасилени. Сред тях нямаше нито един войник.
— Кой е могъл да направи това? Ние? Те? Разбойници?
— Какво значение има сега? — отвърна Лорн.
— Знаех, че мястото ще е пусто, но това не го очаквах.
— Ирдел ли го избра?
— Да.
— Никой не контролира областта. Нашите на няколко пъти минаха през нея и я разграбиха. Както и Бунтовниците. Понеже не е ничия, е на всички.
— Значи на разбойниците или на наемниците.
— Да, и на тях. Всички, които са могли, са избягали. Не мисля, че на километри наоколо ще намерим и едно село, в което да е останала жива душа.
Всъщност в селата и махалите, през които бяха минали, нямаше никого. От някои бяха останали само руини. Други изглеждаха сякаш са били пощадени: сградите си стояха, но разбойниците бяха разграбили и малкото, което жителите бяха оставили на тръгване — без да знаят дали един ден ще се върнат.