Алдеран замълча.
Докато Норфолд идваше към тях, те проследиха конника, който отиде до странноприемницата, като се приближи откъм пътя, заобиколи я, после слезе от коня на двора. С меч в ръка мъжът огледа внимателно, като на няколко пъти влезе в постройките и после излезе. Накрая размаха широко ръце по посока на гората.
— Всичко е наред — потвърди Норфолд.
Върховният крал доволно кимна.
— На конете — каза той.
Зад гърба му Лорн и капитанът на Сивата гвардия скришно се спогледаха: да, те се мразеха, но като опитни войници споделяха едно и също безпокойство.
В двора слязоха от конете.
Норфолд веднага издаде няколко точни заповеди, така че хората му да покрият мястото, да се погрижат за конете и лагера, да направят наблюдателници и накрая да съберат труповете встрани. Дисциплинирани и отлично обучени, Сивите гвардейци веднага се заловиха за работа под строгия поглед на капитана си.
Лорн обиколи укрепената странноприемница.
Стената ѝ беше непокътната и можеше да бъде отбранявана, но избитата порта не можеше нито да се поправи, нито да се барикадира. Както странноприемницата, така и съседните постройки — конюшнята, ковачницата и плевнята — бяха пострадали от огъня. Обаче, за разлика от покривите, повечето от стените и подовете им бяха оцелели. Най-здрава беше централната, двуетажна жилищна сграда, макар че обгореният ѝ скелет беше оголен — това беше и мястото, където щеше да е най-лесно да се прикрият, ако се наложеше. Отрядът се настани на приземния етаж.
Общата зала беше преобърната наопаки: навсякъде имаше съборени, изпотрошени шкафове, стъклата на прозорците бяха счупени, стените изцапани, въргаляха се разбити бъчви. Войниците тъкмо бяха успели да пооправят малко на слабата светлина на фенерите, когато Лорн видя Върховния крал — седнал на едно ниско столче, замислен, приведен напред, с лакти на коленете, той нервно си разтриваше ръцете.
И тогава Лорн откри капака.
Докато отиваше към Алдеран в дъното на залата, стори му се, че подът под краката му сякаш издава различен звук. Заинтригуван, той спря на място, направи крачка назад и чу необичайно изскърцване.
— Какво има? — разтревожи се Върховният крал.
Лорн не отговори, само вдигна пръст към стиснатите си устни.
След това привлече вниманието на един войник, като щракна с пръсти, посочи му фенера, закачен на една греда и му направи знак да му го донесе. Човекът побърза да го изпълни. Лорн се наведе, дръпна един килим и на светлината видя капак, изрязан в пода.
Без съмнение водеше към мазе.
Това трябва да беше единственото място, което до този момент не бе претърсено, следователно единственото, което все още можеше да крие някаква опасност. Всички около Лорн разбраха опасността. Може би под пода се спотайваха мъже, които чакаха само да се стъмни, за да нападнат.
Мечовете бавно и безшумно излязоха от ножниците.
Със сканда в ръка Лорн рязко вдигна капака и се дръпна. Капакът падна на пода, но нищо — нито стрела, нито нещо друго — не процепи въздуха. Лорн се наведе. Стари дървени стъпала водеха надолу в тъмното.
Като си светеше с фенера, Лорн слезе сам във влажно мазе, мрачно и смълчано.
Празно.
— Няма никой — каза той, когато се качи обратно след няколко дълги минути.
Докато Норфолд нареждаше на двама войници да претърсят внимателно мазето, Лорн излезе на двора да подиша малко чист въздух под звездното небе. Нощта беше ясна и спокойна, изпълнена с обичайните шумове на нощни животни, лишени от тревоги.
Върховният крал излезе при Лорн и приятелски сложи ръка на рамото му.
— Прекалено много се тревожиш — каза той. — Всичко ще е наред.
— В колко часа е срещата?
— Преди полунощ. Мине ли полунощ, значи Ирдел не е могъл да дойде.
Лорн замълча, но той знаеше, че чакането ще бъде дълго.
Смъртта дойде от небето посред нощ.
Никой не спеше. Часовите бяха на поста си. В общата зала останалите си почиваха, като преодоляваха скуката кой както може. Легнал на една каменна пейка пред главната постройка, Лорн дремеше навън, качулката на дългото му наметало беше спусната над очите му. От време на време поглеждаше към Алдеран I, който наблюдаваше пътя и хоризонта от една тераса, разяждан от нарастващо съмнение, което се мъчеше да прикрие. Норфолд стоеше до своя крал, малко по-назад, мълчалив и съсредоточен като съвършено куче пазач.
Всичко изглеждаше спокойно.
После, без видима причина, конете се разцвилиха в ограждението, където бяха прибрани. Заинтригуван, Лорн стана, прекоси двора по диагонал и се приближи, като се оглеждаше да разбере какво може да тревожи тези животни, дресирани да издържат на война с нейните грохоти и опасности.