Нищо.
Нито шум, нито движение, нито някаква необичайна миризма.
Галеше врата на своя кон през оградата, когато му хрумна да погледне нагоре.
Твърде късно.
Една огнена топка падна върху странноприемницата. След нея втора, трета и всичките избухнаха. Разрушиха камъните, подпалиха дървесината, разкъсаха на парчета подпалените тела. Последваха други, а в това време конете бутнаха оградата, цвилейки, и побягнаха в галоп, като събориха Лорн, който се изтърколи сред тропота на копитата.
Норфолд избута Върховния крал под едно стълбище в мига, когато терасата, на която стояха, изчезна сред ослепителен огън. Експлозията се стовари върху капитана и го отхвърли далеч, сред облак от отломки и пламтяща прах… той падна на двора, тялото му се разби, гърбът му гореше и от него се издигаше пушек.
Зашеметен, Лорн едва успя да помръдне, а огънят продължаваше да се сипе върху подпалените постройки и последните живи. В бягството си конете го бяха ранили, но беше останал жив и лежеше насред двора. Леко допълзя до една стена и се прикри зад нея, колкото да се съвземе, въпреки суматохата, грохота на пожарите и крясъците на хората, които изгаряха живи.
На небето, под съзвездията на Голямата мъглявина се очертаваха крилати силуети — на змейове, много по-големи от обичайното, като всеки от тях носеше по двама мъже. Те кръжаха, после се спускаха върху странноприемницата, бълваха огън и отново се издигаха.
Огнени змейове.
Лорн никога не беше срещал такива. Дори никога не ги беше виждал. За тях знаеше само две неща. Първото бе, че идваха от далечните планини на север от Имелория. А второто, че запасът им от огън не беше безкраен. Но дали можеха да бълват още дълго? И колко точно бяха? Четири? Пет? Шест? В тоя хаос беше невъзможно да ги преброи.
Лорн си помисли за Върховния крал.
Борейки се с болката, той се надигна и приведен, като дебнеше небето, внимателно се промъкна покрай стените до мястото, където беше видял Алдеран за последно. Първо видя Норфолд, който лежеше сред отломките. Помисли, че е умрял, но капитанът изстена и отвори очи, когато го обърна по гръб.
— Кралят? — попита Лорн. — Къде е?
Норфолд протегна мръсната си, трепереща ръка към отвора на една врата, под стълба, задръстена от развалини.
— Там… Ж… Жив ли е?
Това бяха последните му думи.
Един змей, който прелетя над хана, като избълва остатъци от огън върху онова, което вече не гореше, принуди Лорн да изчака, преди да се втурне към стълбището. Трябваше да отмести една греда, за да измъкне Алдеран изпод парче полегнала стена, което отчасти го беше предпазило. Върховният крал беше жив, в съзнание, но тежко ранен. Цялата дясна страна тялото му, от кръста до слепоочието беше обгорена, кожата му беше напукана и почерняла над живата плът.
— Чуваш ли ме? — попита Лорн.
— Да…
— Можеш ли да вървиш?
— Н… не сам…
Лорн бързо помисли.
Върховният крал не беше в състояние да тича и следователно да избяга. Освен това, дори да бяха в най-добрата си форма, шансовете им да измамят бдителността на змейниците и да изчезнат в тъмнината пак щяха да са никакви. Значи трябваше да останат.
Да останат и да се съпротивляват. Да издържат.
Лорн помогна на Алдеран да се изправи и го вкара в най-близката постройка — някогашната ковачница.
— Освен тебе и мене, кой друг? — попита Върховният крал на един дъх.
— Никой — отговори Лорн. — Останахме само ние двамата.
— А те? Колко?
— Десетина.
— Съжалявам. Ти… ще умреш по моя вина.
— Пази си силите. Още не сме мъртви.
От ковачницата минаха в това, което беше останало от конюшните, а огънят окончателно изпепеляваше. Лорн придържаше Алдеран, вървяха сред пламъците, задушени от горещината и плътния дим, измъчващ дробовете им. Като кашляха, храчеха и стенеха, те успяха да излязат от конюшните и да се подслонят в един тъмен ъгъл. Лорн остави Алдеран там за малко, колкото да успее да види, че четири змея бяха кацнали на двора и осем мъже слизаха от тях. Носеха шлемове, обковани ризници, бяха въоръжени с мечове, а някои и с арбалети.
Лорн се върна при Върховния крал и докато го вдигаше, му каза:
— Сега ще започнат да претърсват. Ще довършат ранените. И най-вече ще искат да се уверят, че си мъртъв.
С един ритник Лорн изби страничната врата на главната постройка, чиито горни етажи бяха обхванати от огромни пламъци. Но пожарът още не беше достигнал до приземния етаж. Алдеран се държеше за ръката на Лорн и като куцаше силно, двамата побързаха да минат през общата зала, чийто таван скърцаше като корабен нос, блъскан от ураган. Лорн отвори капака, който беше открил няколко часа по-рано, и помогна на Върховния крал да слезе в мазето.