— Скрий се — каза му той.
Изненадан, Алдеран вдигна очи към Лорн.
— Какво? — простена той.
— Скрий се където можеш. И се моли. Ако не се върна и ако никой не те намери, изчакай да се съмне и тогава излез.
— Но…
Лорн затвори капака, като остави краля в тъмнината. Върна килима на мястото му и сложи отгоре една преобърната маса. След това взе арбалета, оставен от един Сив гвардеец, шепа стрели и излезе от постройката, както бе влязъл.
На двора войниците бяха застанали в кръг около змейовете си и наблюдаваха горящите постройки. После, по заповед на един от тях се разпръснаха да търсят оцелели или трупа на Върховния крал. Дали трябваше да занесат тялото на онзи, който беше поръчал нападението? Лорн предполагаше, че е точно така, което означаваше, че те нямаше да тръгнат, преди да са претърсили всичко от горе до долу. Неминуемо щяха да намерят мазето и онзи, който се криеше в него. Беше само въпрос на време, а войниците имаха предостатъчно.
През опожарената конюшня Лорн се върна в ковачницата, без да го забележат. Тя също продължаваше да гори. Лорн бе посрещнат от ослепителна горещина и по пращенето, което чуваше, той разбра, че само след малко обзетият от пламъци таван ще да падне, повлечен от собствената си тежест. Бързо, но спокойно той клекна до единствения, тесен прозорец, открехна капака, опря арбалета на рамото си и се прицели във войника, който се канеше да влезе в главната постройка.
Стрелата тихо процепи въздуха, удари целта в главата и като прониза шлема, се заби в слепоочието. Мъжът падна мъртъв, без да гъкне, което позволи на Лорн да зареди отново арбалета си, преди другите войници да разберат каквото и да било.
Тревогата беше дадена от двамата змейници, които, яхнали едно животно, бяха останали във въздуха и наблюдаваха странноприемницата отвисоко. Но докато войниците на земята успеят да разберат какво ги застрашава, падна втори със стрела, забита в сърцето му. Войниците бързо потърсиха прикрития, като говореха на чужд език, който Лорн не знаеше, но разпозна гърлените му звуци. Ако не се лъжеше, противниците му бяха от същите далечни области, откъдето идваха и страховитите змейове: Гюдерия. Гюдерийските войници бяха едновременно наемници и убийци и изпълняваха поръченията си с религиозно усърдие.
Една стрела се заби в капака на прозореца.
Лорн се дръпна от прозореца, бързо презареди арбалета си, надникна в двора и видя, че войниците се разгъват, за да го обкръжат. Бяха организирани и се възползваха от обстоятелството, че могат да говорят високо на език, който само те разбираха. Като се показваха на открито колкото е възможно по-малко, те прибягваха от прикритие към прикритие и така се редуваха, че беше невъзможно да се отгатне кой щеше да е следващият, който ще се раздвижи. Лорн едва успяваше да се прицели в един, и ето че той изчезваше и друг изскачаше от скривалището си.
Лорн разбра, че трябва да се премести.
Бяха го забелязали. Сега вече войниците не му даваха никаква възможност да стреля. И скоро щяха да го хванат в клопка, ако таванът не паднеше преди това.
Ковачницата имаше три врати: едната водеше към конюшните, другата, която водеше към двора, беше останала открехната, а през третата се влизаше в съседната работилница. Лорн се съмняваше, че ще може още веднъж да мине през огъня, който поглъщаше конюшните. Да излезе на двора, където бяха войниците, си беше чисто самоубийство…
Таванът изскърца, изпращя и поддаде.
Лорн има време колкото да отскочи към вратата на работилницата и да я разбие с рамо. В същия миг откъм двора влезе един войник, който слагаше стрелата в арбалета си. Понесен от устрема си, Лорн изчезна в ужасния пожар, който унищожаваше работилницата. Таванът се сгромоляса, като погълна войника, разруши ковачницата и вдигна ослепителен облак от пламъци, въглени и горещ дим…
… който бавно започна да сляга.
На двора вече имаше само петима, на светлините на пожара сенките им изглеждаха огромни и изкривени. Не бяха видели какво се бе случило в ковачницата, преди тя да се срути. Сигурно си мислеха, че Лорн може да е загинал под развалините, които бяха премазали другаря им. И макар да нямаха представа с кого си имат работа, знаеха, че трима от техните бяха загубили живота си по негова вина.