Стояха предпазливо в прикритията си.
После бавно започнаха да се приближават, нащрек сред светлините, грохота и стенанията на пожара. И бяха започнали да вярват в победата си, когато вратата на работилницата до ковачницата се отвори широко и Лорн изскочи оттам сред огнена вихрушка. С качулка на глава и с кърпа, завързана на лицето му, в лявата си ръка той държеше арбалета, а в дясната — меча си. Пламтяща пепел покриваше раменете му. Пламъчета облизваха краищата на коженото му наметало. От раменете му излизаше дим, а очите му блестяха като на демон, изскочил направо от ада.
За миг войниците останаха вцепенени от изумление.
Лорн уби един със стрела в гърлото, отсече главата на първия, който му се изпречи, със силен удар с меча, навреме успя да разцепи стрела, която летеше към гърдите му. Един войник го нападна, размахвайки боен топор. Лорн се извъртя, измами противника си, като го накара да коленичи и заби сканда си там, където шлемът се свързва с яката на ризницата, после бързо го изтегли сред бликналата кръв. Оставаха само двама войници, единият се нахвърли върху Лорн, а през това време другият се опитваше да зареди арбалета си. Лорн вдигна очи, отскочи настрани и избягна диханието на змей, който идваше с бръснещ полет. Избълваната отрова вдигна огнена стена, която остави след себе си обгорена диря и порази арбалетчика. Неподвижен, вторачен в оръжието си, чийто лост беше засякъл, той не видя идващата смърт. Пламна и като надаваше страшни викове, направи няколко несигурни крачки, после падна в агония насред лоеното пращене на собствената си плът.
Последният войник не посмя да се изправи сам срещу Лорн.
Отказа да се бие, отстъпи, разпери открито ръце, пусна меча си и тъй като Лорн само го гледаше, помисли, че е пощаден и се затича към змейовете, които чакаха на двора.
Без да бърза, Лорн вдигна един арбалет от земята.
Зареди го, спокойно сложи една стрела и се прицели в бягащия.
И внезапно се извъртя, вдигна арбалета и взе на прицел змея, който се спускаше над него и, разтворил уста, се канеше да избълва огън.
Един миг. Един изстрел. Един шанс.
Лорн не трепна.
Стрелата се заби в гърлото на змея, точно под челюстта му. Прониза люспи и мускули и сцепи огнения джоб. Влечугото изрева, изправи се назад, както летеше, и изхвърли единия от змейниците, чийто вик секна, чак когато падна на земята. Като закован за врата към нощното небе, змеят започна да маха с крила на едно място и да дращи въздуха с лапите си, а от раната му потече пламтяща течност. На двора се посипаха огнени капки и принудиха Лорн да се отдръпне. Крилатото животно се гърчеше и изхвърли и втория змейник, който, закачен с ремък, омотан около глезена му, остана да виси надолу, докато змеят се отдалечаваше в мрака.
Лорн се извърна към войника, който беше напуснал битката, и го видя, че полита, яхнал един змей, другите три стояха все така завързани за юздите си. Въздъхна облекчено и изведнъж почувства страшна слабост в краката, главата му тежеше, ръцете му бяха като от олово. Пъхна ръката си под наметалото, за да опипа лявото си рамо, и я извади обляна в кръв: когато Лорн бе скочил от ковачницата в горящата работилница, точно преди таванът да се срути върху него, арбалетчикът, който загина под развалините, беше имал време да стреля и го беше улучил. Стрелата само го беше пронизала, без да засегне ставата. Лорн можеше да си движи рамото и едва сега започваше да чувства болката. Щеше да прегледа раната по-късно.
Побърза да отиде при Върховния крал.
Тъй като пожарът беше обхванал общата зала, Лорн мина през високите пламъци сред задушаваща горещина и плътен дим, преди да стигне до капака на мазето. Отвори го, извика, помогна на Алдеран да се качи по стълбите.
Оставаше да излязат от пещта.
Върховният крал беше останал без сили. Краката едва го държаха, а болките от ужасните му изгаряния го караха да бълнува. Наложи се Лорн да го носи, докато най-накрая успяха да се доберат до двора, изтощени и почернели от пушеците и саждите, и жадни за свеж въздух.
Зазоряваше се, когато, яхнали един огнен змей, двамата полетяха на север, напускайки странноприемницата, от която скоро щяха да останат само развалини и пепелища.
Далоран
Страшните изгаряния принудиха краля да изтърпи огромни страдания. През първите дни и нощи беше обзет от непрестанни пристъпи на треска и бълнуване, така че приближените му се страхуваха както за живота, така и за разума му. Тъй като той отказваше да се върне в двореца си в Ориал, веднага най-добрите лекари и магове в Двора бяха изпратени при него. По волята на Дракона на съдбата те го спасиха. Но лековете им не можеха да направят нищо против огъня, който бе изгорил тялото му и продължаваше да бушува дълбоко в душата му.