Знамената на кралица Селиан се вееха заедно с флаговете на Върховния крал над замъка в Далоран, когато Лорн и ескортът му пристигнаха в кралския лагер. Завръщайки се след много дни отсъствие, те се движеха в бърз тръс, хоругвите им гордо плющяха на вятъра, а наметките им с избродирани гербове се спускаха върху задниците на конете им. Следобедът беше към края си. Подухваше хладен вятър и разпиляваше облака белезникав прах, който конниците вдигаха.
Тромпети изсвириха, за да известят пристигането им. Портите се отвориха пред тях и те влязоха в лагера, който се беше увеличил двойно, откакто нови военни части се бяха настанили извън двойното укрепление от кули и огради. Лорн яздеше отпред, като държеше юздите с една ръка, за да си пази лявото рамо. За раната му се бяха погрижили добре, но тъй като бе минало много малко време след битката в странноприемницата „Червената скала“, то още го болеше и Лорн предпочиташе да не рискува, още повече няколко дни преди битката, която се задаваше.
Без да намаляват темпото, Лорн и ескортът му прекосиха лагера, после се разделиха — отрядът сви към палатките на Ониксовата гвардия, а Лорн продължи сам към замъка.
Теожен д’Аргор чакаше в двора на замъка, когато Лорн спря коня си, гъвкаво преметна крак през дръжката на седлото и стъпи на земята. Графът спести на Лорн болезнената прегръдка, двамата мъже само се ръкуваха, преди да влязат в главната кула.
— Е? — попита графът, докато се качваха по стълбата един до друг.
— Всичко е готово. Остава само кралят да одобри моя план.
— Какво би попречило да го одобри?
Лорн вдигна рамене.
— Кой знае?
Върховният крал трудно се възстановяваше от раните си. Затова бе обявил Лорн за свой главнокомандващ в Исрия с мисия да води безпощадна война против Ирдел и съюзниците му. Лорн се бе оказал изключителен стратег — той трупаше победите една след друга, водейки противника там, където искаше: следващата битка при Дарлат. Но се бе научил да не се доверява на Алдеран. Останал без сили, изтощен от болките и дрогите, които вземаше, за да ги уталожи, понякога Върховният крал имаше странни реакции, които не можеха да се предвидят. Самият Лорн бе силно изненадан, когато му бе поверено командването на войските. Защото, макар да бе спасил живота на Алдеран, кралската признателност не обясняваше всичко. Малко преди това не смяташе ли същият този крал, че Лорн и Ониксовата гвардия го засенчват и не се ли мъчеше да ги отстрани?
Лорн и Теожен изкачиха стълбището и застанаха пред двойна врата, пазена от часови.
— Кралицата е с краля? — попита Лорн, преди да свали шлема си. — Видях, че знамената ѝ се веят над замъка.
Теожен кимна.
— Тя пристигна вчера — каза той.
— Мислех, че я очакваха най-рано след седмица.
— Всички мислеха така. Но тя ускорила пристигането си, като оставила всичкия си багаж и по-голямата част от свитата зад себе си.
Лорн се сепна.
— Защо е това бързане? — запита се той на глас. — Това не предвещава нищо добро.
— Кралицата обича своя син — отбеляза Теожен тихо. — Всеки, който пренебрегва този факт, значи нищо не разбира от тази жена.
— Така е. И все пак се съмнявам, че е дошла да му сменя превръзките и да му попива челото. Няма съмнение, че е тук, за да служи на интересите на Алдеран. Но как?
— Мен ако питате, съвсем скоро ще го разберете, рицарю.
При тези думи графът направи знак на часовите да отворят вратата.
Алдеран I прие Лорн и Теожен сред златист полумрак.
Плътни кожени завеси закриваха прозорците на последния етаж на главната кула на Далоран. На високите свещници горяха свещи, обвити в плътен мрак, който сега — денем и нощем — не напускаше помещенията. Говореше се, че светлината заслепява Върховния крал, който се възстановяваше от раните си, и му причинява страшни мигрени. Но Лорн знаеше, че Алдеран иска преди всичко да се скрие, разкъсван едновременно от бяс и срам заради изгарянията, които го бяха обезобразили.
Теожен остана до вратата, а Лорн пристъпи напред с шлем под мишница и ръка върху дръжката на меча. Поклони се и почтително застана на едно коляно.