— Изправете се, рицарю.
Лорн се подчини.
Върховният крал седеше на Трона от абанос и оникс, който по негова заповед бе донесен от Кралския дворец: това беше своеобразен начин да изпрати послание на всички онези, които си мислеха, че раните му ще го принудят да се върне в Ориал. Беше заобиколен от кралицата, Естеверис и множество съветници, секретари и духовници, повечето от които Лорн не познаваше и които му припомниха, че откакто бе започнала войната, в Двора бяха настъпили големи промени — една от най-съществените бе, че кралят бе извикал на служба при себе си Естеверис. Сега министърът ръководеше дипломацията — официална и тайна — на Върховното кралство. Присъствието му учуди Лорн, който мислеше, че той е в чужбина.
Когато Лорн влезе, Естеверис показваше документи на Върховния крал и му говореше нещо на ухото. Разбира се, беше прекъснал, но оставаше приведен и държеше документите разтворени пред монарха, чието лице се губеше в грижливо аранжирана сянка — свещниците бяха разположени така, че да осветяват предимно периферията на залата. С трепереща ръка Алдеран бутна встрани документите на министъра, който затвори папката, в която бяха сложени, изправи се и поздрави Лорн с кимване на глава.
Лорн отвърна на поздрава на Естеверис.
Винаги го беше виждал облечен само в богати, цветни тъкани, чийто лукс се набиваше в очи, но сега бившият прелат носеше само строги, тъмни дрехи. Дали не мислеше, че тази строгост отговаря по-добре на новите му функции? Единственото, което беше останало от някогашния Естеверис, бяха скъпоценните пръстени, отрупващи ръцете му.
— Сир — каза той, — връщам се след миг. Всичко е готово.
Седнал на Трона от абанос и оникс сред полумрака, Върховният крал изглеждаше като жив портрет на баща си. Беше облечен в черно и носеше короната си върху черно кепе, тъмен воал скриваше превързаната половина от лицето му. Дясната му ръка беше с ръкавица. Той трудно я повдигаше и едва-едва помръдваше дясната си половина, като всеки път лицето му се сгърчваше от болка. Виждаше се само лявото му око. Блясъкът му беше познат на Лорн — това беше блясъкът на кеша, който кралят пиеше, за да облекчи страданията, които, ако не беше дрогата, щяха да са го подлудили. Но лекарствата не можеха да потушат омразата в него.
Омраза към Ирдел, който го бе предал.
Омраза към самия себе си, че се бе хванал в този срамен капан.
Омраза към слабото, осакатено, жалко същество, в каквото се бе превърнал.
— Картата — каза Върховният крал.
Двама прислужници приближиха една маса, покрита с платно, под което се очертаваха неправилни форми. Сложиха масата пред трона и тъкмо щяха да вдигнат платното, Лорн ги възпря:
— Не — каза той. После се обърна към краля. — В залата има прекалено много хора, които не познавам — обясни той, като подчерта думите си с поглед, насочен към кралицата.
Кралицата се скова.
Тя възмутено посочи съветниците и духовниците, които я придружаваха, и високомерно каза:
— Рицарю, тези „хора“ са на служба при мен. Те са достойни за доверие и аз не…
— Да излязат — прекъсна я Върховният крал.
Кралицата се обърна към сина си:
— Моля да ме извините?
— Майко, вече казах. Да излязат. Всички. Сега.
Естеверис пристъпи към придворните на кралицата и учтиво им посочи вратата. Тази находчивост развесели Лорн, но на министъра му струваше убийствен поглед от Селиан. Публична тайна беше, че тя никак не се бе зарадвала, че Естеверис я напуска, за да служи на Върховния крал.
А това, че е била на път да уволни Естеверис, когато се бе случило, с нищо не променяше нещата. Вдовстващата кралица беше от онези, които вземат и хвърлят в зависимост от капризите си, но гордостта им не понася да бъдат изоставени.
— Останете, Естеверис — каза Алдеран.
След като каза на стражите да не пускат никого повече до нова заповед, министърът затвори крилата на вратата и се върна при трона. В тъмната зала бяха останали само петима души: Върховният крал, Естеверис, Лорн, Теожен и кралицата, която — изправена и горда — се мъчеше да остане спокойна.
Лорн дръпна платното, покриващо масата, и пред погледите им се разкри миниатюрен макет, който възпроизвеждаше точно няколко хълма, една река, едно поточе, един мост, гори и поля, едно село и една махала, мелници и пътища, един от които се виеше към укрепен замък. Бяха наредени фигурки, представляващи различни войски, заели позиция, а други, дръпнати встрани, очакваха да бъдат сложени.
— В синьо — кралската армия. А в черно — армията на Бунтовниците — обясни Лорн на кралицата и Естеверис.