Селиан познаваше сина си като лековат и безгрижен, понякога сякаш неспособен да помисли за последствията от постъпките си. Беше го виждала и зависим, с тяло и душа, разядени от кеша. Но никога не го беше виждала толкова слаб, толкова безпомощен, както в този момент. Болката и отчаянието можеха всеки миг да го победят. В него имаше някаква трептяща, опъната струна, която заплашваше да се скъса.
— Кой би могъл да знае, че цената на вашата съдба ще е толкова скъпа? — каза кралицата.
— То е може би, защото тази съдба не е моята.
Кралицата се изправи — ледена.
— Какво искате да кажете?
— Че Сивият дракон може би ме е наказал за това, че поех по пътека, която…
— Не! — прекъсна го кралицата. — Винаги сте били предопределен да царувате и точно това стана. Никога не се съмнявайте!
Алдеран се изсмя.
— Какъв монарх съм само…
— Вие сте Върховен крал по волята на Божествените и по волята на вашия баща. С времето раните ви ще заздравеят. Болките ви ще изчезнат. Белезите ви ще избледнеят. Но нова опасност ви грози още в този момент. Ето защо бързах да дойда при вас.
Очите на Върховния крал заблестяха.
— Опасност?
— Исках да съм сигурна. Лично да видя това, което шпионите на Естеверис вече не искат да ми докладват.
— Каква опасност, майко?
Кралицата замълча за миг, преди да нанесе удара:
— Лорн.
— Лорн ми спаси живота. Ако не беше той…
— Нямаше да му се налага да ви спасява живота, ако беше успял да ви отклони от това безумно намерение. Не бяхте ли в правото си да очаквате точно това от него? Да ви съветва мъдро и да не ви позволява да допускате грешки, особено ако тези грешки могат да бъдат фатални?
Върховният крал настоя:
— Лорн ми спаси живота — повтори той. — А сега ръководи войските ми. Нямам по-добър генерал от него.
— Именно.
Кралицата не каза дума повече.
Изчака съмнението да се промъкне в ума на сина ѝ.
— Какво…? Какво искате да кажете? — попита Алдеран.
Кралицата се престори, че подбира думите си, сякаш е принудена да признае нещо, което отказва да стори.
— Решението ви да останете тук, начело на войските си, е много добро. Решение, достойно за велик Върховен крал. Но според един слух, който се носи в двора, това, че не сте се върнали в Ориал, въпреки раните и болките си, е защото Лорн не е искал.
— Това не е вярно!
— Зная. И все пак…
— Кой го казва?
— Говори се, както и това, че вие печелите войната, но всъщност Лорн я води. Всички успехи ще бъдат за него. Вие ще сте твърде слаб, за да командвате, сиреч за да царувате. Ще изпаднете под влиянието на Лорн. И той ще царува чрез вас…
Всичко това беше чиста лъжа — или почти. Такъв слух не се носеше из Ориал, но кралицата се страхуваше, че скоро щеше да започне да се говори точно това. В този момент обаче най-важното беше Върховният крал да повярва.
И той повярва.
— Има… Има само един крал — каза той. — Аз!
Кралицата знаеше, че синът ѝ е обзет от ярост, при това тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че на първо място тази ярост беше насочена против Ирдел, който го бе измамил и предал. На второ място бе насочена против самия него, против глупака, какъвто се бе показал, като бе приел да се срещне с брат си и по този начин се бе хвърлил сам в капана. Той не можеше да си прости наивността, а още повече слабостта: ако не беше пожелал да даде последен шанс на мира, ако решително бе приел да поведе безпощадна война против Ирдел, вместо да сдържа ударите си, всичко това нямаше да се случи.
Но ето че сега яростта на Върховния крал имаше нова цел — по-неясна, по-обща, която обаче само чакаше да приеме образ. Когато се бе възкачил на Трона от абанос и оникс, Алдеран I беше млад и силен мъж, привлекателен, изпълнен с амбиции и жар. Сега почти се бе превърнал в осакатен, безпомощен старец, който никога нямаше да оздравее напълно от изгарянията, които разяждаха плътта му и го обезобразяваха. Мразеше се. Срамуваше се от себе си. Това, в което се бе превърнал, му бе противно, и вече не можеше да търпи нито погледите на другите, нито мисълта, че сам бе причинил собствената си гибел. Не можеше да го понесе. Гордостта му беше прекалено силна и засегната, за да го приеме.
Но какво и кого да обвини?
Всичко и всекиго. Ирдел. Съдбата. Божествените дракони, които бяха позволили това да се случи. Тъмните сили — в този свят или другаде, — които се бяха ожесточили против него. Онези, които не бяха видели нищо. Онези, които нищо не бяха разбрали. Всички онези, които — виновни или невинни — на нищо не бяха попречили…