— Лорн ви вреди — прошепна кралицата на ухото на сина си. — Присвоява си цялата слава. Искате ли един ден да го приветстват по-силно, отколкото вас?
— Не! — изстена кралят.
— Тогава направете така, че този ден да не настъпи. Никой никога не бива да бъде прославян повече от Върховния крал. Предупредих ви за тази опасност в последните ми писма.
— И аз ви послушах. Отдалечих Лорн и неговите Черни гвардейци за известно време, но…
— Тогава ме послушайте отново. Поемете командването на предстоящата битка. Не оставяйте тази чест на никого и особено на Лорн. Покажете, че вие и единствен вие командвате своите войски. Покажете, че вие и само вие царувате.
Върховният крал помисли и рече:
— Никой няма да ми открадне тази победа. Нито моята слава. Нито моя трон.
Погледът му блестеше, зареян, сякаш прикован върху някакъв далечен и омразен противник.
Тази нощ, в най-потайните часове, Върховният крал спеше. Сънят му беше неспокоен и изведнъж тялото му потрепери. Той се събуди тревожно, изправи се в леглото си и различи нечие присъствие в мрака, който го обгръщаше: свещта, която Одрик беше оставил запалена, осветяваше само леглото му.
— Кой е там? — попита той.
Никакъв отговор. Но там имаше някой и кралят беше убеден в това.
— Одрик, ти ли си?
Макар да знаеше, че е в безопасност, макар да знаеше, че ако бяха наемни убийци, досега щяха да са го убили, той почувства как го обзема някакъв необясним страх. Безумен, дълбок страх. Страх от мрака и от онова, което той крие. Страх от тъмното…
Върховният крал се канеше да извика трети път, когато от сянката се появи един силует. В същото време до ноздрите му достигна гадна смрад на урина, мръсотия и гранясала пот, на засъхнала кръв и вътрешности.
— Кой…? Кой сте вие? Какво искате?
Приближи се един старец.
Беше облечен в дрипи, невероятно слаб, бузите му бяха хлътнали, обрасли с рядка, мръсна брада, напуканите му устни се усмихваха леко и разкриваха изгнили зъби. Алдеран го позна и тутакси го обзе страх, примесен с неверие: това беше Солиас, черният магьосник, към когото се обърнал за сведения в Ориал, когато му бе поверил острието на Тъмнината, за което се предполагаше, че е пронизало Жал.
— Какво правите тук? Как…? Как влязохте?
— „Там, в Ада, Тримата дракони бдят…“ — започна вещерът.
— „Чакат и никога не спят“ — продължи Върховният крал.
Битката при Дарлат
Горделивостта на великите е нещастието на нищите.
Свечеряваше се.
От една височина Лорн наблюдаваше вражеските линии. Лицето му беше мрачно и той навъсено протегна далекогледа на граф Д’Аргор. Двамата бяха на коне, неподвижни под студения дъжд, който се лееше докъдето поглед стигне.
— Ако дъждът продължи така, утре нивите ще са се превърнали в тресавища — каза той. — Кавалерията ни ще затъне.
С вдигнато забрало на шлема, Теожен внимателно наблюдаваше с далекогледа.
Теренът пред тях се спускаше полегато към ниви, разделени с прегради и ниски каменни зидове. След тези безстопанствени ниви имаше три хълма, на които армията на Бунтовниците — в този момент невидима — щеше да се разгърне в утрото на битката. Бяха осеяни с горички и гъсталаци, а на върха на единия се издигаше скромна, но яка крепост, построена на една скална издатина: Дарлат. Един път минаваше през нивите от изток на запад, после се разделяше на два ръкава, единият от които се извиваше нагоре към малката крепост. Този път беше като един вид граница, разделяща на две бойното поле. Кралските войски трябваше да го преминат, идвайки от север, а противникът ги чакаше на юг, зад укрепленията, които продължаваше да издига.
— Пет дни! — ядосано рече Лорн. — Пет дни, откакто сме тук и чакаме, а през това време те се укрепяват. И кой знае какви подкрепления са получили вече?
Теожен свали далекогледа.
— Нито едно, според нашите съгледвачи — каза той.
— Случва се съгледвачите да сгрешат — възрази Лорн. — Или да лъжат — и той посочи склоновете на хълмовете от страната на Бунтовниците. — Тези дървета може да крият всичко. Ако вие сте получили тайни подкрепления, къде ще ги разположите преди битката?
Теожен не отговори.
Той също се опасяваше какво може да се крие зад тези дървета. В този момент беше готов да плати скъпо, само да беше зима и да трябваше да наблюдава през голи клони. Но есента едва започваше. Клоните все още бяха гъсто разлистени и съвсем зелени.