— Може би тази битка вече е изгубена — процеди Лорн ядно.
— Кралят ще бъде тук след по-малко от час. Утре ще се бием — каза графът, като подаде на Лорн далекогледа.
Лорн се изсмя.
— Тъкмо навреме…
Когато Върховният крал му бе обявил намерението си да командва битката при Дарлат, Лорн беше останал изумен от това, което му се струваше просто каприз. Отначало Лорн се беше опитал да го накара да се откаже от решението си, но беше станало ясно, че колкото повече го убеждаваше, толкова по-подозрителен ставаше в очите на краля, който направо се заинати. Лорн беше разбрал, че Върховният крал вече му няма доверие и че съжалява, че го бе сложил начело на войските си. Разбира се, зад всичко това стоеше кралицата, която мразеше Лорн. И за да убеди сина си, не се беше поколебала да се възползва от гордостта му, събуждайки най-лошите му страни: суета, завист, злоба…
Имаше и друго: беше ли Алдеран в състояние да ръководи битка с такъв размах и значение? Способен ли беше да командва и да взема в разгара на бойните действия решенията, които обстоятелствата щяха да налагат? Дали щеше да има дори само необходимата физическа сила?
Лорн беше убеден, че не е.
Беше убеден, че Върховният крал беше твърде отслабнал, за да бъде на висотата на призванието си, и като че събитията вече потвърждаваха правотата му. За да се даде на краля, който не беше в състояние да язди, достатъчно време да пристигне в Дарлат, още отначало беше уговорено да се отложи битката с един ден: срок, който противникът нямаше да може да оползотвори и който, следователно, нямаше да има кой знае какви последици. За жалост, закъсненията се бяха натрупали и кралят пристигаше чак след пет дълги дни — заради дъждовете и лошото състояние на пътищата, както се твърдеше. Но Лорн знаеше, че истината беше друга: Върховният крал не можеше да понесе умората и трудностите на пътуването. Заради него се бе наложило да почиват по-често и по-продължително.
— Време е — каза Теожен. — Трябва да идем да се приготвим за посрещането на краля.
С поглед, вперен в защитните линии на Бунтовниците, Лорн кимна.
После спусна забралото на шлема си и като цъкна с език, обърна коня си и го пришпори към лагера.
Посрещнаха Върховният крал късно вечерта. Дъждът продължаваше да се излива като из ведро. Пред палатката на генералния щаб Лорн и генералите бяха строени в редица за почест, с ръка върху дръжката на меча, невъзмутими в ризниците си, от които течеше вода и блестяха на светлината на фенерите, които вятърът блъскаше.
Алдеран пристигна на кон, следван от каляската си и ескорт на кралската гвардия. Всъщност беше яхнал коня, колкото да мине през лагера и да поздрави войските си, които го приветстваха, още щом първите тръби отекнаха. Но далеч от погледите на обикновените войници Лорн видя, че кралят беше придържан от облегалка, за която бе завързан с ремъци. Наложи се да му помогнат, за да слезе от коня, а после да влезе в палатката. Кралица Селиан слезе от каляската и мина, без да поздрави никого.
Одрик се погрижи за господаря си и намали светлините, преди да покани Лорн и генералите да влязат в палатката. Върховният крал беше седнал в края на масата, сложена за случая, а кралицата беше заела място от дясната му страна. Доколкото можеше да се види в полумрака, лицето му, чиято дясна страна беше скрита с черен плат, беше лице на човек, който е на края на силите си: изопнати черти, хлътнала буза, тънки устни, окото потънало в орбитата си. Пътуването от Далоран го беше изтощило — пътуване, което можеше да му бъде спестено. Лорн прониза с поглед кралицата, която разбра упрека и презрително се престори, че гледа настрани.
С движение на ръка Върховният крал прикани генералите да седнат. Посочи на Лорн креслото от лявата си страна и студено го попита:
— Рицарю, моята войска готова ли е най-сетне да се бие?
Най-сетне?
Лорн се направи, че не е забелязал, и отговори:
— Готова е, сир. Но може би моментът не е подходящ за започване на битка.
— Защо така? — попита кралицата високо.
— На първо място, дъждът — обясни Лорн, като се обърна само към краля. — Вали от вчера сутринта. Утре земята със сигурност ще е подгизнала. Това ще е капан за пехотинците ни, но най-вече за конницата ни.
— И какво от това? — отново се намеси кралицата. — Само за нашите войски ли ще е кално? Калта ще пощади ли противника?
Този път Лорн се обърна към вдовстващата кралица и я погледна право в очите.
— Не, госпожо. Но противникът няма да напредва под огъня, нито ще изкачва склон. Той ще трябва просто да си стои на позициите и да се защитава.