— И как може да сте толкова сигурен в това, рицарю?
— Не съм. Но имам военен опит.
Кралицата щеше да отговори, но Върховният крал вдигна ръка и настъпи тишина.
— Дъждът — каза той уморено. — Добре. Калта. И какво още?
— Противникът имаше достатъчно време да се разположи и укрепи — добави Лорн.
Разгърна една карта, на която бяха изобразени хълмовете и полята около Дарлат. На нея бяха нанесени позициите на Бунтовниците, както и защитните укрепления, които те бяха успели да изградят, преди да пристигне Върховният крал.
— Тук, тук и тук — изкопи — посочи Лорн. — Там и там — насипи. По цялата дължина на тези линии — барикади. И това е без да броим какво ще направят тази нощ, дори дъждът да забави работите им…
Върховният крал се наведе и без да бърза, внимателно разгледа картата.
— А това? — попита той и посочи с пръст.
— Наклонени огради от заострени колове — отговори Лорн.
Алдеран се изправи, без да успее да сдържи напълно едно болезнено стенание.
— Все още на наша страна е предимството на броя, нали?
— Да, но…
— Но?
— Всъщност това изобщо не е сигурно. Може да са пристигнали подкрепления, за които нищо не знаем.
— За които нищо не знаем — намеси се кралицата. — Може би… Всичко това е доста смътно.
— Това е война, госпожо — възрази ѝ Лорн. — Сигурността идва след битката. Когато е много късно.
— Чувала съм да казват, че за великите стратези дързостта е добродетел.
Върховният крал отново вдигна ръка и Лорн, който се канеше да отговори, млъкна, като остави последната дума на Селиан. Омразата помежду им беше очевидна.
— Достатъчно — прошепна Алдеран, като погледна гневно Лорн. После се обърна към генералите, докато кралицата тържествуваше. — Господа, говорете. Какво ме съветвате?
Един подир друг генералите изразиха мнението си, но без да вземат страна, като претегляха всички „за“ и „против“ и оставяха решението на краля, който ги изслуша, а после се обърна към Лорн.
— Според вас, рицарю, поражението сигурно ли е?
— Не, сир.
— Шансовете ни за победа добри ли са?
— Реални са, сир — каза Лорн. — За останалото не мога…
Върховният крал го прекъсна:
— Ако не нападнем утре, кога ще имаме по-добри възможности за победа?
— Не зная.
— А ако се откажем от тази битка, кога ще се представи нов шанс да победим Исрия за един ден?
Без да отговори, Лорн издържа погледа на своя крал.
— Чакам — настоя Върховният крал. — Кога, рицарю?
Настъпи тишина и изведнъж дъждът престана да барабани по опънатото платно на палатката.
— Несъмнено никога — призна Лорн.
— Добре — каза Алдеран със задоволството на човек, успял да усмири вироглав кон. — Утре ще нападнем.
Отвсякъде течеше вода и лагерът се беше превърнал в кална нива, когато Лорн, след когото като сянка вървеше Логан, се върна пеша, бесен, в стана на Ониксовата гвардия. Теожен, Нае и Йерас го чакаха мълчаливо в неговата палатка, седнали до бутилка вино.
Още щом видяха мрачното му изражение, веднага разбраха.
— Значи утре ще се бием — каза графът.
— Кралят даде заповед да бъде издигната командната кула — каза Лорн със съжаление. — Иска победа. Но най-вече я иска кралицата.
— Преди пет дни победата беше близо. Но сега…
— Знам.
— Поне дъждът спря — отбеляза Нае.
Лорн се обърна към Йерас.
— Вземи трима души с теб и идете да разгледате полето под хълма — каза му той. — Не се бавете. Използвайте, че небето все още е облачно.
— Разбрано.
Бившият, вестфалдски разузнавач вече тръгваше, когато Лорн му извика:
— И без излишна непредпазливост. Внимавай. На ония отсреща може да им е хрумнала същата идея.
— На вашите заповеди.
Йерас излезе.
— Каква ще е нашата роля утре? — попита Теожен.
— Ще покриваме десния фланг. Сами.
— Десния фланг?
— Кралят реши да ни вкара още в началото на битката — потвърди Лорн.
Той знаеше какво учудва както Теожен, така и Нае, и което щеше да изненада всеки опитен боец. Ониксовата гвардия беше елитен отряд, от онези, които могат да решат изхода на една битка, ако бъдат използвани добре, и които следователно трябваше да бъдат пазени за накрая. Да бъде вкарана в началото на битката, означаваше да бъде изложена на излишни опасности и да се поеме риска да бъде отслабена, дори погубена, преди да настъпи благоприятният момент.
— Защо? — попита Нае.