— За да накаже Ониксовата гвардия — отговори Лорн.
— Но за какво да я накаже?
— За това, че ѝ се възхищават и я приветстват. За това, че е заслужила голяма слава.
— И че вие сте неин капитан, нали? — подметна Теожен.
Лорн се съгласи неохотно.
Огорчена, Нае тръсна глава и ядосано рече на себе си:
— Мъжете и тяхната гордост… — а после по-силно. — Той винаги ти е завиждал.
Лорн погледна Нае въпросително.
Младата жена познаваше добре Лорн и Алан. Беше тяхна довереница и приятелка, когато бяха деца, а и после, като юноши. Преди животът да ги отдалечи от нея, беше разбрала за тях повече, отколкото те самите знаеха за себе си, или поне което не искаха да си признаят.
— Само ти нищо не виждаше — добави тя. — Но Алан винаги ти е завиждал.
— Бълнуваш!
Нае докосна с върха на пръстите си белега, прорязан в бузата ѝ.
— Завиждаше ти, но те обичаше — каза тя. — Ще дойде ден, когато ще ти завижда, без да те обича. Пази се.
По-късно същата вечер една жена дойде при един от входовете на лагера. Беше сама, боса в калта, облечена с прокъсан шал и раздрана рокля, още мокра от дъжда, под който дълго бе вървяла. Трепереше и едва се държеше на крака.
— Кой е там? — извика един часови.
Жената спря на ръба на светлината, която хвърляха факлите на стражевия пост, сякаш се страхуваше да излезе от мрака на нощта. Остана така, като леко се олюляваше. Дългата ѝ разрошена коса се спускаше върху лицето ѝ.
— Кой е там? — повтори войникът. — Отговорете.
Заинтригувани, един сержант и един войник, които лагеруваха недалеч, се приближиха.
— Какво става? — попита войникът.
Постовият посочи с глава непознатата.
— Някаква несретница — досети се сержантът. — Или луда. Изгони я.
Войната беше изхвърлила по пътищата много клетници, изгубили всичко, дори ума си. Често ги изоставяха, защото ги мислеха за мъртви, и после те бродеха, разбити от мъка и болка, от убийствата, които бяха видели, от мъченията, които бяха изтърпели.
— Върви си! — заповяда часовият. — Нямаш работа тук! Влизането в лагера е забранено! Хайде! Метла!
Без да отговори, жената се приближи с несигурни крачки към тримата мъже, които не знаеха какво да мислят. И дума не можеше да става да се свири тревога заради някаква скитница, но започваше да ги обзема някаква странна тревожност. Часовият свали копието си, а сержантът се наведе да вземе камък.
И тъкмо щеше да го хвърли, когато войникът го хвана за ръката.
— Чакай! — каза той. — Тя е просто една нещастна жена.
И като пристъпи предпазливо към непознатата, я попита:
— Коя си ти? Какво искаш?
Този път тя отговори, но гласът ѝ беше толкова слаб, че не можаха да я чуят.
— Какво каза? — попита сержантът, който беше останал по-назад, заедно с часовия.
Войникът се извърна леко и вдигна рамене.
— Т… трябва да говоря… Лорн — прошепна жената.
Войникът помисли, че не е чул добре. Наведе се напред и се вслуша.
— Какво казваш?
Изтощена, жената падна в ръцете му.
— Лорн… — каза тя едва чуто. — Синът му… в… в опасност…
На зазоряване войските на Бунтовниците вече чакаха, заели позиции по хълмовете пред Дарлат. От техните окопи се издигаше пушек, както и от комините на крепостта. Вееха се знамена, но иначе нищо друго не помръдваше. Горите бяха тъмни и притихнали. В подножието на хълмовете плътна мъгла обвиваше полята. Пътят, който минаваше през тях, се виждаше едва-едва, като бледа линия. Въздухът още беше натежал от влага, природата мълчеше.
Кралската армия се разгърна — пехотата в центъра, а конницата на двете крила. От височината на своята командна кула Алдеран I със задоволство гледаше как войската му заема местата си. Увит в дебело палто, той седеше в едно повдигнато кресло и наблюдаваше битката през окото на внушителен далекоглед, поставен на триножник. Кралицата и генералите му стояха около него. Одрик беше застанал в един ъгъл и дебнеше и най-малкия знак, за да удовлетвори нуждите на своя господар. Малко по-назад Естеверис дори не се мъчеше да прикрие безпокойството си.
Върховният крал даде знак. Изсвириха тръби и неговата армия потегли, а при Бунтовниците забиха камбани и страховитият им звън окончателно наруши тегнещото спокойствие на утрото. Копиеносци и арбалетчици изскочиха от окопите. Стрелци с лъкове тръгнаха напред. Всички бяха облечени в червено и сиво — цветовете на принц Ирдел и на неговото херцогство Орвал. Копиеносците и арбалетчиците се спуснаха в полята под хълма, където се подредиха в карета, а мъглата ги скриваше до кръста. Стрелците останаха на височината, защитени от насипите и редиците заострени колове, с опънати лъкове и стрели, забучени в пръстта близо до тях.