Лорн се обърна към командната кула в очакване на заповед. Но никаква тръба не изсвири за Ониксовата гвардия. Нито едно цветно знаме не се развя към него.
Лорн изруга.
— Логан, след мен. Йерас, ръката ти?
— Ще се справя, капитане.
— Тогава отивай на кулата и се върни с…
Лорн не завърши думите си.
Някакво бръмчене ги накара да се свият и да наведат глава по инстинкт. И веднага експлозии пробиха първите редици на кралската пехота, като вдигаха във въздуха разчленени тела и парчета земя, които падаха обратно — ранени крещяха от болки, зашеметени, с почернели, окървавени лица. Последваха други взривове, други трупове.
— Но какво е…?
Лорн се овладя и погледна към вражеските позиции. Скрити до този момент, на височините бяха изкарани оръдия и те изстрелваха гюлета с барут. Тези гюлета летяха със запален фитил, като се въртяха около себе си и оставяха във въздуха тънка следа от дим, извит на спирали. Някои експлодираха, преди да са стигнали до земята. Други — след като отскочеха и тогава покосяваха хората. Всички се разбиваха на пламтящи осколки, които минаваха през телата, изгаряха плътта и трошаха костите.
Изведнъж Лорн разбра каква беше тази иредийска армия, платена с ансгарско злато, за която се споменаваше в документите, разшифровани от криптографите на Естеверис. Иредийските княжества бяха по-напреднали във всички изкуства и всички науки, сред които и науката за войната, обсадите и барутните оръжия. Техните наемнически войски струваха много скъпо, като при това бяха също толкова известни, както вестфалдските, а артилерията им нямаше равна. Което означаваше, че оръдията, които покосяваха кралските редици, бяха иредийски, а Ансгарн беше бръкнал в хазната си, за да ги достави на армията на Ирдел.
Лорн отново погледна към командната кула.
Напразно.
Трябваше обаче да се реагира. Бързо.
— Лорн! Там!
Нае сочеше с пръст към дърветата… откъдето в боен ред излизаха войници с аркебузи, с шлемове и брони, носещи на рамо оръжието и поставката му.
Лорн изруга.
Значи беше прав, като се съмняваше какво можеше да крият тези дървета на хълма, но не очакваше оттам да излязат редици тежка артилерия — без никакво съмнение иредийци, — за които в последните дни никой съгледвач нищо не бе съобщил.
— Трябва да махнем оттам тези оръдия! — извика той. — Преди стрелците да стигнат до пушечния обхват!
— Но как? — попита Теожен.
Да нападнат челно хълма и отрядите, които го защитаваха, беше чиста загуба. Ониксовата гвардия със сигурност щеше да премине три-четири линии от укрепленията, но насипите и рововете, барикадите и коловете в крайна сметка щяха да я спрат. Да се превземе хълма с щурм не беше работа на конницата, а на пехотата — пехота, която дори нямаше да мине пътя, ако иредийските оръдия продължаваха да я обстрелват.
Един снаряд избухна на около двайсет метра от Лорн и Черните гвардейци около него. После още един, по-наблизо: оръдията се целеха в тях и стрелбата им ставаше по-точна.
— Трябва да се махнем! — каза Логан.
Лорн реши.
Изправи се на седлото, вдигна меча си и изкрещя:
— СЛЕД МЕН!
Тръбачите на Ониксовата гвардия засвириха, когато той се понесе в галоп, увличайки всичките си хора след себе си.
Едновременната поява на оръдията и стрелците с аркебузи беше изненадала всички на командната кула. Генералите говореха едновременно, не се слушаха един друг и всеки се мъчеше неговото мнение да достигне до краля, като губеха ценно време, докато кралската пехота беше подложена на смъртоносен обстрел.
— Трябва да се изтеглим!
— В никакъв случай!
— Да хвърлим резервната конница!
— Това ще е клане!
— Пехотата ще премине!
— Никога! Тя е обречена!
Уморен, с размътен от кеша разсъдък, Върховният крал трудно мислеше. Не знаеше кого да слуша, на кого да вярва, кого да последва. Чувстваше се изгубен, безпомощен. И тъкмо щеше да повика Одрик, когато един от петимата офицери, които непрестанно наблюдаваха бойното поле, каза:
— Сир! Черната гвардия се оттегля!
— Какво? — извика Върховният крал.
— Черната гвардия се оттегля, сир! — повтори офицерът.
На командната кула настъпи тишина.
Алдеран погледна през огромния си далекоглед, поставен на триножник, и затърси Ониксовата гвардия. Видя я в момента, когато — подгонена от стрелбата на артилерията — тя тъкмо изчезваше зад една горичка, която трябваше да заобиколи, за да се върне в задната част на кралските линии.