На един тревист хребет Лорн спря и строи в линия своите Черни гвардейци.
Бяха зад вражеските линии, а сега Бунтовниците бяха вкарали по-голямата част от своите сили в битката, която продължаваше да бушува в ниското, в полето. Теренът пред Лорн се спускаше с лек наклон, после отново се изкачваше, за да образува хълма, от който стреляше артилерията. Тъй като поначало беше преценено, че ще е невъзможно да бъде нападната изненадващо, тя беше защитена много слабо. Но отряди от пехотинци вече се придвижваха към нея на помощ, идваше и един кавалерийски отряд, призован набързо. Освен това, виждайки опасността, която ги застрашаваше, иредийските артилеристи пренасочваха всички онези от оръдията си, които можеха да бъдат пренасочени.
Трябваше да действат бързо.
— Лорн! Чуй!
Лорн видя Нае, която се приближаваше в тръс. И тъй като тя му повтори да чуе, той свали шлема си и се заслуша. Звънеше камбана — два дълги и един кратък удар: това беше знакът за Ониксовата гвардия. Чуваше се едва-едва. Откога ли биеше? Нямаше обаче никакво съмнение: биеше отбой за Черните гвардейци.
Лорн изруга.
Яхнал ранения си кон, който нервно риеше с копита, той се обърна към командната кула в далечината. Обзе го убеждението, че в същия миг и Върховният крал го наблюдава през далекогледа си и сякаш погледите им се срещнаха.
Лорн направи „не“ с глава.
После се обърна, сложи си шлема, пришпори коня и застана пред своите конници, които трудно се задържаха в права линия на възбудените си коне. Размаха меча си, конят му се изправи на задните си крака и той изкрещя:
— ОНИКС!
С вдигнати оръжия, на свой ред хората му също изреваха:
— ОНИКС!
И Черната гвардия се втурна в атака.
Спусна се по склона под стрелбата на оръдията, които иредийците бяха успели да преместят. Огънят и въздушната струя на взривовете поваляха цвилещи коне, хвърляха на земята конници, вдигаха цели парчета пръст, които се изсипваха обратно като истински дъжд, от който се носеше лютивия мирис на изгорял барут.
Ониксовата гвардия стигна в подножието на склона и без да спира продължи нагоре към височината на хълма, сякаш понесена в устрема на своята атака. Сега снарядите не можеха да я достигнат, а и врагът нямаше време да презареди с картеч. Лорн се появи пръв на върха на хълма, прескочи едно оръдие, като пътьом нанесе широк удар с меча си на един изненадан войник. След него се изсипаха останалите Черни гвардейци и пометоха неколцината войници, които бяха избрали да се изправят насреща им, вместо да побегнат. Изоставените оръдия млъкнаха, все още димяха, но понеже вече не обстрелваха пехотата на Върховното кралство, всички погледи се вдигнаха нагоре към хълма: там се виждаше Лорн, който развяваше бойното знаме на Ониксовата гвардия, яхнал своя кон, изправен на задните си крака.
Това беше повратната точка в битката.
— ОНИКС! ОНИКС!
В полето, сред редиците на кралските войски, се надигнаха силни викове, хората си върнаха надеждата и изведнъж почувстваха прилив на смелост и сили. Но Черната гвардия още не беше привършила. Все още трябваше да издържи и на първо време да окаже съпротива на конницата, която вече я застрашаваше.
— Слизайте от конете! — изкрещя Лорн. — На оръдията! На оръдията!
За да вижда и да могат другите да го виждат, той остана на коня си, докато хората му се спешиха и се спуснаха към оръдията. Не бяха специално обучени за това, но знаеха достатъчно, за да заредят оръдие и да стрелят право напред. Пък и Теожен д’Аргор имаше известен опит в тази област.
— Картеч! — заповяда той и даде пример. — Заредете с картеч!
Вражеската конница приближаваше в галоп, разгърната в редица: шейсет воина в тежки доспехи, които се целеха с копия.
Оръдията бързо бяха пренасочени. Веднага няколко кофи с дребни парчета желязо бяха изсипани в горещите им отвори върху обилно количество барут и по заповед на Лорн…
— ОГЪН!
… Ониксовите гвардейци запалиха фитилите и се отдръпнаха назад.
Избухнаха безразборни залпове, когато бунтовническите конници бяха само на двайсет метра. Тъй като бяха претоварени с барут, оръдията силно отскочиха назад. Някои дори се преобърнаха. Няколко цеви се сцепиха по дължина, но за щастие, нито една не избухна.
Докато бълваха смъртоносния си картеч, от оръдията се вдигнаха гъсти облаци дим, които известно време останаха надвиснали, а после, когато конниците стигнаха до тях, се разсеяха. Почти всички бяха избити. Колкото и несъвършен да беше, този залп, изстрелян на късо разстояние, беше направил истинска сеч, беше избил десетки от устремените в бяг коне: хора и животни бяха ранени или мъртви. Имаше изкормени, обезумели от болка коне, които цвилеха и напразно се опитваха да се изправят на крака, и паднали от седлата конници, зашеметени, осакатени — един без ръка, друг с липсваща част от лицето, — които се влачеха сред труповете и валмата дим.