— Ами да, вярно е, теренът беше доста тежък…
Алдеран се разсмя заразително и вдигна чашата си.
— За тежките терени, които донасят победата! — извика той.
Всички избухнаха в смях и дори кралицата се усмихна.
— За тежките терени! — повториха генералите и капитаните. — За победата!
Естеверис се изправи и като вдигна чашата си, извика:
— За Върховното кралство!
Всички повториха след него.
— ЗА ВЪРХОВНОТО КРАЛСТВО!
— И за Върховния крал! — продължи бившият министър. Три пъти!
— ЗА ВЪРХОВНИЯ КРАЛ! ЗА ВЪРХОВНИЯ КРАЛ! ЗА ВЪРХОВНИЯ КРАЛ!
С изключение на кралицата, всички бяха станали прави. Изпиха чашите си на един дъх и ги удариха на масата, само Лорн остави пълната си чаша. После присъстващите седнаха и гощавката продължи в добро настроение. Виното се лееше. Всички си върнаха въодушевлението и охотата за ядене. Битката беше преразказана и обсъдена стотици пъти.
Внезапното веселие, което Върховният крал показваше, не можа да заблуди Теожен и той се наведе към Лорн.
— Тази работа не е приключила — каза му той.
— Зная — отговори Лорн. От другия край на масата, докато кралят говореше нещо с майка си, Естеверис погледна Лорн загрижено. — Той също го знае.
— Кой? Естеверис?
Лорн кимна, после отпи глътка вино.
— Не го обичам тоя човек — каза Теожен. — Но трябва да призная, че…
Той изведнъж спря и Лорн трябваше да се извърне на стола си, за да види какво бе учудило графа: Логан бе влязъл незабелязано от всички край масата и се приближаваше към тях.
— Какво става? — попита Лорн.
Бившият наемник се наведе към ухото му сред веселата гълчава на разговорите и смеховете.
— Наерис ме изпраща — каза той. — Трябва да се върнете в лагера.
— Сега?
— Да, ако е възможно.
— Знаеш ли защо?
— Не.
Лорн се поколеба, но знаеше, че Нае нямаше да го обезпокои без основателна причина.
Той се изправи.
— Напускате ли ни, рицарю? — извика Върховният крал през масата.
Сътрапезниците заговориха по-тихо. Някои млъкнаха.
— С ваше позволение, сир — отвърна Лорн.
— Нещо спешно?
— Да.
— Засягащо Ониксовата гвардия?
— Един от моите хора агонизира. Аз…
— Не е нужно да казвате повече. Вървете.
Лорн благодари и поздрави краля с наведена глава. После, заедно с Логан и Теожен, които вървяха плътно зад него, излезе бързо, но чак до вратата усещаше погледа на Върховния крал върху тила си.
Нае ги чу, че идват в силен тръс, и излезе да ги посрещне. Лорн, Логан и Теожен скочиха от седлата пред командната палатка на Ониксовата гвардия, а конярите веднага поеха юздите на конете им. Побързаха да влязат, но Нае им препречи пътя.
— Само ти — каза тя на Лорн.
Лорн кимна успокоително на другите двама, които се изненадаха, но нищо не казаха.
— Ще ида да видя ранените — каза граф Д’Аргор, преди да се отдалечи.
А Логан застана на пост пред палатката.
— Как е Йерас? — попита Лорн.
В последния сблъсък силен удар беше отхвърлил Йерас на земята. Шлемът му беше спасил живота, но той беше изгубил съзнание и сега трудно се възстановяваше.
— Добре е — отговори Нае. — Но не за това изпратих да те повикат.
— Тогава за какво? — попита Лорн и влезе в голямата палатка.
Младата жена не отговори.
Мина напред, дръпна завесата, която отделяше мястото, където спеше Лорн, и с пръст на уста му направи знак да мълчи. Лорн се приближи и видя една жена, която спеше в леглото му, осветена от малка свещ. Лицето ѝ беше чисто, но по него имаше рани, кожата ѝ беше мокра, а тежките къдрици на черната ѝ коса още бяха влажни. Той позна Майрин, не я беше виждал, откакто бе напуснал планините на Аргор, където предишната година тя го бе лекувала. Без нея, без познанията ѝ за растенията и без магическите ѝ умения вероятно Лорн никога нямаше да оздравее от ужасните рани, които наемните убийци му бяха нанесли — по заповед на кралицата, — преди да го изоставят агонизиращ и прикован в една горяща кула.
Нае спусна завесата.
— Майрин? — изненада се Лорн. — Но какво прави тя тук?
— Миналата нощ стражите я намерили на един от входовете на лагера — хладно обясни Нае. Говореше и се държеше като човек, изпълнил дълга си безупречно, но пряко волята си, при това без да успее да прикрие недомлъвките си зад привидната си невъзмутимост. — Облечена в дрипи и полумъртва от глад и изтощение. Помислили я за някаква луда и отначало поискали да я изгонят, но тя казала твоето име. Това я спасило. И тъй като ние бяхме в разгара на подготовката за битката, стражите я затворили, после я забравили. До тази вечер — Нае погледна към Лорн, който си сипа чаша вино, без да я прекъсва. — Един офицер дойде преди малко. Отидох с него и познах Майрин. Дискретно я доведох тук и се погрижих за нея. Надявам се, че не ми се сърдиш, задето я сложих да спи в твоето легло…