Лорн смутено пресуши чашата си на един дъх.
— Не — каза той. — Не, разбира се… Ти… направила си каквото трябва. Дори повече. Благодаря. Благодаря ти заради нея…
— Тя има същия белег като теб.
— Същия белег?
— Белегът, от опаката страна на ръката ти. Твоят белег на Тъмнината. Тя има същия, но тук, под косата — Нае сложи пръст зад дясното си ухо. — Ти знаеше ли?
Лорн разсеяно кимна.
— Да.
— Това какво значи?
— Нямам представа. Тя… тя е родена така, струва ми се. Не като мен.
— Обаче това е същият белег.
— Да.
— Видях го, докато я къпех — обясни Нае.
Лорн се сепна.
— Изкъпала си я?
— Не можеш да си представиш в какво състояние беше. Не знам откъде идва, но е прекосила сама цяла една страна, обхваната от война, за да дойде дотук. Кой знае какво е преживяла.
Лорн се замисли.
Дали Майрин беше извървяла целия път от Аргор, за да го намери? Но защо? Защо сега? Защо при тези обстоятелства, след като беше изминала повече от година, откакто се бяха разделили?
— Прибирам се — каза Нае. — Късно е и едва гледам от умора.
— Разбира се. Някой лекар прегледа ли ти ръката?
Падайки от коня, Нае си беше ударила лявата ръка много лошо. Можеше да я движи, но предпочиташе да я държи привързана към тялото си.
— Да — отвърна Нае. — Няма нищо счупено — после добави, като посочи завесата, зад която спеше Майрин. — Дадох ѝ малко от нашия кеш за ранените. Би трябвало да спи дълбоко до утре сутринта. Има нужда от това — после посочи шишенцето, сложено на една маса. — Ти също трябва да пийнеш малко.
Едното бедро и едното рамо на Лорн бяха превързани и нямаше мускулче, което да не му причиняваше страшна болка.
— Добра идея — каза той.
— Там оставих дрехи за нея.
Нае вече се бе обърнала и тръгваше, когато Лорн я попита:
— Тя беше ли в състояние да говори? Каза ли нещо?
— Не точно. Някакви несвързани неща. Нищо… Нищо важно.
Той остана с убеждението, че младата жена го излъга, но не настоя повече.
— Благодаря, Нае.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Не. Още веднъж ти благодаря.
— Забравих. Тя носеше това на врата си. Ти ѝ го дай.
Нае подаде на Лорн медальон, закачен на кожена връв. Беше голям колкото монета и изработен от оникс. На него беше гравирана руна, която Лорн добре познаваше.
— До утре — каза Нае. — Ще кажа да не те безпокоят.
— Освободи Логан.
— Разбрано.
Нае излезе и остави Лорн сам и някак объркан.
Лорн изведнъж се почувства смазан от умора, до такава степен, че дори не можеше да мисли. Той се прозя, протегна се и веднага съжали, а лицето му се сгърчи от болка. Наля си чаша вино и следвайки съвета на Нае, сипа в него малко ликьор от кеш. Изпи една глътка прав. Виното му хареса и той въздъхна тежко. После, с чашата в ръка, отиде и се настани на един сгъваем кожен стол, който Нае беше сложила до леглото.
Докато пиеше виното на малки глътки в полумрака, Лорн се вгледа в Майрин. Беше красива, в лицето ѝ, успокоено от съня, имаше нещо сериозно и тържествено.
Лорн заспа, без да духне свещта.
Яви му се сън.
Все още беше пълна нощ, но когато Лорн се събуди, Майрин вече не беше в леглото. Той я повика и тръгна да я търси. И тъй като не я видя никъде в полумрака на голямата палатка, излезе навън.
— Майрин!
Напразно.
Всичко беше повехнало и сиво, безжизнено. Само вятър и тишина. Земята се бе превърнала в пепелища. Вееха се само избелелите парцали на разкъсани бойни знамена от отминала слава.
Лорн се отказа.
— Тя не е тук — каза някакъв сериозен, дълбок глас, който отекна чак във вътрешностите му. — Само аз съм тук. И ти.
Лорн бавно се обърна, но не видя никого. Беше познал обаче този зловещ глас — беше гласът на Серкарн.
Серкарн — Драконът на разрушението.
Серкарн, който от векове продължаваше да живее тайно в Закрилящите планини — затворен и покорен.
Серкарн, чиято руна красеше медальона, който Майрин носеше…
— Какво искаш от мен? — извика Лорн.
Стори му се, че стенанията на вятъра се бяха усилили, че хоризонтът се бе отдалечил.