— Ти ме пренебрегваш, рицарю. Откакто умря последният Върховен крал, духът ти е затворен за мен. Последният Върховен крал — искам да кажа…
Лорн погледна ониксовия медальон в дланта си.
Затвори шепа, отвори я пак. Медальонът се бе превърнал в черна пепел, която вятърът разпиля. Прахът се изви на спирали, издигна се нагоре, разгърна се и очерта силуета на огромен дракон, който придоби тяло. Две червени очи пламнаха, Серкарн наведе огромната си глава над командната палатка и каза:
— Виж на какви крайности съм принуден, за да стигна до теб.
— Твоята Съдба не е моя — възрази Лорн.
— Как се заблуждаваш! — развеселено рече Серкарн. — Как се заблуждаваш…
Лорн нетърпеливо рече:
— Кажи ми какво искаш.
— Нуждая се от теб, рицарю.
— Ти вече ме измами.
Серкарн заплашително протегна глава.
— Не ми се доверявай, ако искаш — каза той. — Достатъчно е да ми се подчиниш.
— Не служа на теб!
Драконът се изсмя тихичко, после попита:
— Дори за да спасиш сина си?
На другата сутрин, когато Лорн се събуди, Майрин още спеше. Той дръпна няколко черни къдрици от лицето ѝ и се увери, че е добре и спи спокойно. Тя отвори натежалите си клепачи и в полусън, с блуждаещ поглед, едва чуто рече:
— Лорн… Лорн! Ти ли си?
— Аз съм. Всичко е наред, Майрин.
— Те… Те го взеха, Лорн… Те го взеха!
— Знам. Успокой се — той хвана ръката ѝ. — Значи имам син? Син от теб?
Лорн знаеше, че не само бе сънувал Серкарн. Те наистина бяха разговаряли, но това далеч не означаваше, че драконът бе казал истината. В миналото Серкарн вече го бе лъгал, като умело използваше истината, лъжата и недомлъвките, за да постигне целите си.
— Те го взеха — повтаряше Майрин. — Те го…
И тя отново заспа. Ръката ѝ се отпусна в ръката на Лорн.
Лорн се изправи, дръпна завесата, подаде глава през отвора на палатката и изпрати да повикат Нае.
Известена от един оръженосец, младата жена дойде тъкмо когато Лорн привършваше тоалета си и — само по панталон и риза — бършеше току-що избръснатото си лице.
— Моля те, наглеждай Майрин — каза той, докато продължаваше да се приготвя.
— Искаш да се погрижа за нея или да я държа под око?
Лорн се усмихна: Нае беше умна и досетлива.
— И двете — отвърна той.
— Разбрано. Ти къде отиваш?
— Трябва да говоря с краля.
— За какво?
— По спешна работа.
— Има ли нещо общо с нея?
Нае беше единствената, на която Лорн можеше да позволи да му задава толкова въпроси.
— Да — каза той.
След като обу ботушите си, той облече кожената си ризница с черни метални халки, а Нае му помогна да я закопчае, после препаса сканда на пояса си.
— Има ли за какво да се тревожа? — попита Нае.
Лорн я изгледа, без да отговори, и излезе.
Пред палатката, до пилона, на който се вееха знамената на Ониксовата гвардия, Лорн видя Логан, който — както всеки ден — го чакаше с два оседлани коня.
— Отивам в замъка — заяви Лорн. — Сам — яхна коня и се наведе към Логан, за да може да му каже тихо. — Искам да идеш да намериш Теожен. Помоли го да приготви дискретно най-добрия ни змей. За мен. Да е готов да излети, когато се върна.
Откакто граф Д’Аргор се бе присъединил към нея, Ониксовата гвардия притежаваше три змея, които се използваха за разузнаване и за пренасяне на пощата.
— И храна ли? — попита Логан.
— Да. За пет дни.
На лицето на Логан се изписа загриженост: щеше да е по-добре, ако Лорн беше поискал два змея. Идеята, че капитанът му тръгваше сам, където и да беше това, не му харесваше, но той не каза нищо. Кимна и продължи да гледа след Лорн, който се отдалечаваше.
Лорн напусна лагера на кралската армия и в бърз тръс прекоси бойното поле, което — под лъчите на палещото слънце — беше осеяно с тела и оръжия, стъпкани знамена и кървави трупове на животни. Гарвани пируваха. Войници хвърляха мъртвите в каруци, без значение дали бяха кралски, или бунтовнически, събираха онова, което все още можеше да се използва или продаде, гонеха с ритници скитниците — селяни или просяци, мъже, жени или деца, — които се мъчеха да грабнат каквото могат. Понякога сред труповете откриваха някой ранен и ако за свой късмет той имаше с какво да плати, го отнасяха да се погрижат за него. Често обаче някой прикрит удар с кама довършваше ранения.
Върховният крал се беше настанил в замъка Дарлат още вечерта след битката, заедно с генералния си щаб и кралицата. Кралската Гвардия пазеше навсякъде и Лорн трябваше да покаже отличителните си знаци, за да мине по подвижния мост. И веднага след като поиска среща с краля, бе приет. Новият капитан на Сивата гвардия, когото Лорн не познаваше, но вече го бе виждал в Ориал да придружава принца-кардинал Жал, го отведе в оръжейната зала.