След като семената се заровеха в земята и ясновидците направеха заклинанията, за да съобщят на чародеите от другите села да започнат сеитбата, щеше да започне същинският празник — пет дни пируване, танци и веселба.
Нашите задължения бяха съвсем прости, въпреки всичко, което, изглежда, си въобразяваше императорът. Трябваше само да се помолим за успеха на сеитбата, после да стоим най-благородно и благонамерено, докато някой почитан ясновидец се разпореди на девицата, избрана заради своята непорочност и красота, да засее първото зърно. От Аграмонте се очакваше да се смесят с простолюдието през целия този първи ден. И тъй, два часа след разсъмване напуснахме Иригон и поехме по пътя за селото.
Маран се държеше все едно, че не съществувах, аз не й оставах длъжен, а нещастната Амиел вървеше последна. Бяхме облечени пищно и се очакваше да бъдем невъоръжени. Но тъй като щеше да е нелепо да влезеш в такава тълпа без никакво оръжие, криех една кама в ръкава си, а в кесията на колана — едно много гадно малко устройство, което ми беше дал Кутулу: метален бокс с тънка кама, с пружина, задържана със спусък, който се избутваше с палеца. Освен това разполагах с Карджан, със Свалбард, свиреп пиконосец, останал с мен още от Кайт, и още двама други Червени пики. Смятах да ги накарам да облекат ливреи на Аграмонте, но червата ми се обърнаха, като си помислих как тези честни войници ще облекат дрехи на убийци, тъй че четиримата тръгнаха в униформи без броня, със скрити оръжия.
Излязохме на пътя, покрай който се беше изпънал панаирът. Тъкмо разглеждах една играчка, изкусна резба, направена от корена на дърво и съвсем точно изобразяваща замъка на Иригон, когато чух виковете. Изпънах врат да видя какво става. Беше Праен с двама от неговите лакеи! Изругах — бях решил, че ще прояви достатъчно благоразумие да не се показва пред хората в този ден. Но ето, че беше дошъл — в най-царствено облекло, арогантен и нагло ухилен, без войници, на които да разчита.
Врявата се усили. Виковете ставаха все по-гневни, но Праен като че ли не ги забелязваше. Подкара коня си през тълпата, явно с намерение да тръгне по пътя на карнавалната процесия към нивите, където щеше да започне сеитбеният ритуал. Някой от тълпата го замери с гнил плод и той се пръсна в зеления му копринен елек. Чак сега Праен осъзна гнева им и верен на себе си, направи най-неуместното.
— Мръсни селяци! — изрева той и размаха юмрук.
Последваха крясъци и един камък го удари в ребрата. Той изрева от болка. Друг камък удари коня му, животното се изправи на задните си крака и изцвили. Ръката на Праен зашари за меча. Беше го извадил наполовина, когато някакъв мъж се втурна от тълпата и го хвана за крака. Праен го изрита, но не можа да се освободи. Оръжието му изхвърча във въздуха, докато се мъчеше да се задържи на седлото, после го издърпаха от коня и той се свлече на земята. Тълпата зарева и го затисна. Видях как се вдигнаха и западаха юмруци и тояги.
— Трябва да му помогнем! — извика Маран и тръгна напред. Сграбчих я за ръката.
— Не! Ще съборят и теб. Назад към Иригон! — тя се опита да се отскубне от мен. — Карджан! — изревах. — Дръж я! Трябва да се измъкнем оттук!
Там, където доскоро бяха Праен и слугите му, вреше и кипеше, но ми беше все едно. Лицата около нас ставаха все по-гневни, приближаваха се. Камата блесна в ръката ми, изритах масата на търговеца най-близо до нас. Беше се облещил от ужас. Избутах го настрана и закрачих към дъното на шатрата, с пиконосците и двете жени по петите ни. Шатрите от другата страна бяха много нагъсто, лабиринт от изпънати въжета и струпана стока. Срязах въжетата на шатрата, през която минахме, и тя бавно се смъкна и задържа за миг хората след нас.
Затичахме през бъркотията, прескачахме въжета и колове. Амиел отпра полата си, за да може да тича по-бързо, Маран — също. Най-сетне бе осъзнала, че сме в смъртна опасност. Стигнахме края на редицата и вдигнах ръка.
— Сега — през полето. Но вървим спокойно. Постарайте се да вървите спокойно. Безумието може още да не е стигнало дотук.
Задъхани, седмината тръгнахме бавно, все едно че не се е случило нищо. Погледите на всички бяха обърнати към тълпата около тялото на Праен и лакеите му и отначало никой не ни забеляза. Излязохме от пътя с празничните шатри и продължихме към замъка.
Погледнах през рамо и видях коня на Праен — изправен на задните си крака, размахваше копита над тълпата. Мъж, облечен в груба риза на касапин, размаха окървавена вече брадва и острието се заби във врата на животното. Конят изпищя като жена и рухна на земята.