— Бягайте!
Разбрах моментално откъде е кръвта по брадвата и че убийците скоро ще потърсят нови жертви.
Няколко ценни мига останахме без преследвачи. Иригон вече бе пред очите ни, когато видях към замъка да идва група секачи. Щом ни забелязаха, хукнаха към нас с брадви и куки.
И се започна надпревара — кой пръв ще стигне до зейналите порти на замъка. Изпреварихме ги, но само с няколко мига. Часовият притича да затвори след нас, но се засуети с възлите на въжетата.
— Към кулата! — изревах и извиках на пиконосците да излязат.
Един от преследвачите ни, селяк с парцаливи гащи и гол до кръста, нахлу през още отворената порта, размахал стар ръждясал меч. Видя ме, изрева с омраза и нападна. Парирах удара му с камата си, но острието й се откърши от дръжката. Секачът изрева и замахна отново. Сниших се и влязох под ръката му, премазах лицето му с бокса, натиснах спусъка, прерязах гърлото му с тънката кама… и мечът му се озова в ръцете ми.
Двама връхлетяха срещу войника при въжетата на портата и в паниката си той не успя да ги развърже, нито да се защити. Единият замахна с брадвата си и му отсече главата.
Пиконосците се изсипаха на двора полуснаряжени и заизваждаха трескаво оръжията си. Портата вече не можеше да се затвори, в двора нахлуваха още и още селяци. Един замахна към мен с дълга кука, но аз ловко отбих удара. Той зяпна объркан и го пронизах, изритах го, докато падаше, в селяка зад него, обърнах се и побягнах.
Маран и Амиел вече се бяха скрили в речната кула, а Карджан и другите трима стояха на входа.
— Назад! — извиках на пиконосците. — Отстъпвай в кулата!
Затичах се с все сила към входа. Единственият ни шанс беше да се барикадираме вътре, да награбим оръжията от малката оръжейна и да се приготвим за обсада. Не знам дали Сегали не разбра заповедите ми, или имаше нещо друго наум, но когато се добрах до входа, зад мен нямаше никого. Бойците се бяха строили във фронт в средата на каменния двор. Сигурно си бе помислил, че селяните ще отстъпят пред рехавата му редица и след това ще ги изтласка от Иригон. И сигурно щеше да успее, но със сто души, вместо с жалките десетина. Петдесет, сто крепостни нахлуха в двора, видяха шепата войници, зареваха побеснели от гняв и нападнаха. Пиконосците ми бяха добри, опитни, обучени в бой войници. Но четиринадесет души и един офицер не могат да устоят срещу сто. Вълната се изсипа върху тях, разби се и вече не виждах яркочервени униформи, а само крещяща от ярост селяшка тълпа.
— Влизай! — изревах и Карджан и другите трима се подчиниха.
Вътре имаше две грамадни греди. Надигнахме ги върху тежките железни скоби, забити в камъка, и единственият вход бе укрепен. Барикадирахме с дърва за огрев тайния проход, извеждащ от кулата, и временно бяхме в безопасност. Приземният етаж беше без прозорци, а тези на горните имаха тежки железни решетки. Отвън заблъскаха по вратата, чуха се яростни викове.
— Един да остане да пази тук!
Войникът до мен кимна.
Продължихме по витите стъпала до втория етаж. Тук беше малката кухня и складовете. Една от стаичките беше малката оръжейна. Намерих ключовете в спалнята, отворихме я, извадихме лъкове, стрели и мечове и продължихме нагоре в жилището ни.
Маран си беше намерила кама и я стискаше, готова на всичко. Амиел беше на ръба на паниката, гледаше като обезумяла, готова да запищи. Опитах се да я успокоя:
— Хайде. Вече сме в безопасност. Не могат да пробият през петнайсет стъпки дебел каменен зид.
Тя кимна сковано и се помъчи да се овладее.
Маран взе от Свалбард лък и стрели и изпъна тетивата. Пристъпи до един от прозорците и го открехна. В стената под него изтрещя камък и тя се отдръпна.
— Отворете ги всички — заповядах. — Счупете стъклата. Ако нещо разбие прозореца, летящите парчета може да ви ослепят.
Трясъкът на стъклата предизвика радостен вой сред тълпата отвън.
Дворът долу бе кипнала маса от хора — викаха, крещяха, зяпаха към нас. Една стрела се понесе нагоре и се отдръпнах инстинктивно.
На вътрешните стъпала на главната сграда се появиха петима мъже и тълпата зарева. Мъкнеха две голи жени. Познах ги и двете — селски момичета, Маран ги подготвяше за лични слугини. Вдигнаха едното, хвърлиха го насред двора и освирепялата сган се скупчи. Другата девойка падна близо до първата. Писъците им пронизаха въздуха и извърнах очи — дано по-скоро да се върнеха на Колелото.