Забелязах сред тълпата двама мъже и една жена — деряха си гърлата в напразно усилие да въведат ред. И тримата бяха с жълти въжета, увити около вратовете. Изсвистя стрела, заби се в гърдите на жената, тя изрева от болка и се свлече.
— Мри, шибана кучко! — извика Маран.
Но долу имаше още товиети — стояха зад множеството и се опитваха да въдворят ред.
Но хаосът беше пълен. Множеството кипеше, хората мъкнеха плячка, разбиваха сградите и нахълтваха в тях. Загинаха още слуги, други благоразумно се вляха в суматохата. Сганта стигна залостения обор, разби вратите и откри „стражите“ на Праен. Познаха ги веднага кои са и започнаха да ги разкъсват живи. Виж, за тях се надявах да издъхнат бавно. След няколко минути извлякоха навън Вакомаги, нашия иконом, и дълго, мъчително дълго не го оставиха да се върне на Колелото.
После врявата позатихна и се възползвах от този миг, за да преценя положението. Не беше никак окуражително. Освен Амиел, Маран, моя милост, Карджан и другите трима войници, в стаята беше една от кухненските слугини и един от слугите, които палеха светилниците ни. И двамата нищо не разбираха от оръжия, тъй че бяха съвсем безполезни.
— Сега какво? — попита Маран спокойно и сдържано, като истинска Аграмонте.
— Имаме храна — отвърнах. — И оръжия.
— За колко време?
— Ще ги използваме пестеливо.
— Какво ще опитат след това? — попита Амиел.
— Сигурно ще намерят стълби. Ще застреляме катерачите, щом се приближат.
— А после?
— Ще опитат пак и пак ще ги спрем.
— Ще спечелят ли?
Помислих и реших, че е най-добре да отговоря честно.
— Биха могли. Зависи дали на някой ще му пука за нас, та да ни доведе помощ. А може и от някой минаващ кораб да видят какво става — надникнах през един от прозорците към реката. Беше гладка и пуста.
Слугинята изхлипа.
— Два, три дни докато някой забележи? Ще ни дъвчат кокалите дотогава.
— Моите не — каза Маран и потупа камата на колана си. — Ако се стигне до това, ще отида на Колелото без тяхната помощ.
— Никой от нас няма да им достави това удоволствие.
Пристъпих към нея и я прегърнах през раменете. Усетих, че се вкочани, и бързо смъкнах ръката си.
Отвън се разнесоха викове и надникнах предпазливо. В центъра на двора стоеше някакъв мъж.
— Аграмонте! — изрева той. — Вижте какво си имаме — размахваше нещо. Маран се приближи, но я избутах. Бях разбрал какво държи — отрязан мъжки член, със скротума.
— Графчето няма вече да ни взима жените и да палува с тях! — продължи мъжът. — Сега ще е обратното май. Чудно, колко от нас ще поеме цицораната контеса, докат’ се побърка? А приятелката й? Тя май може всички ни да оправи!
Свалбард не издържа — чух го как изпръхтя при другия прозорец и едно копие полетя навън. Мъжът се опита да побегне, но се оказа много бавен, оръжието се заби в гърба му и го прикова. Можех да го довърша със стрела, но го оставих да издъхне бавно.
— Сега вече ще нападнат.
Но не познах. Дойдоха с огън.
Първите пламъци сигурно се бяха появили случайно. Но след като Иригон пламна, никой не се опита да изгаси пожарите. Смехът и виковете се усилиха и видях как мъже и жени хвърлят разни неща в пламъците.
Някои от тези „неща“ все още мърдаха.
Рано или късно пожарът щеше да ги влуди, и така стана. Свалбард ги видя първи — мъже, помъкнали наръчи дърва към кулата. Застреляхме ги, но идваха други, прокрадваха се предпазливо покрай стените.
Беше ред да се засрамя от недоверието си към слугинята.
— Не искам да изгоря! — изхлипа тя и затича надолу по стълбите. Помислих, че иска да се скрие някъде, и й пожелах успех — можеше и да не я намерят, след като рухнеха вратите.
Тя извика отдолу на слугата и мъжът с неохота заслиза по стълбите. След няколко минути се върнаха. Носеха голям котел, окачен на ръжен. От котела се вдигаше пара и си спомних за древните казани за врящо масло по покривите на замъка.
— Те ще ни изгорят, но ние първо ще ги сварим с помия — каза тя със злобно доволство, пристъпи до един от прозорците и надникна, после двамата надигнаха котела и го изляха. Писъци разкъсаха сумрака и лицето й засия. — Това ще ги позадържи.
Така и стана. За малко. После ми стана горещо, като на мравка, хваната в слънчевия лъч от огледалото в ръцете на зло дете. Замириса ми на пушек и видях, че струпаните дърва до камината димят и почерняват. Появи се още дим, отгоре, от дървения канделабър, задимя и ламперията по стените. Бяха намерили магьосник и заклинанието му щеше да подпали всичко дървено в кулата.