Може би, позволих си да си помисля, може би не всички щяхме да се върнем на Колелото тази нощ.
Реката се стесни и течението се усили. Заплувах към брега и усетих чакъл под краката си. Изгазих към брега, докато водата не ми стигна до кръста, и се огледах. Видях нечия глава, загазих обратно и издърпах при себе си слугинчето от кухнята. Беше съвсем изтощена — опитала се да помогне на слугата, но той замахал с ръце във водата, извикал и после го изгубила от очите си. Измъкнах я на брега и тя се свлече на чакъла. След това се появиха Карджан и Свалбард. Не бяха видели никого.
Чух плясък и викове за помощ и заплувах натам. Беше Маран — дърпаше Амиел.
— Слава на Танис! — изпъшках. В същия миг Карджан и Свалбард се озоваха до мен.
Огледах и за другия войник, но така и не го видях. Не знам дали беше убит, или се беше удавил.
Измъкнахме жена ми и Амиел от водата.
— Внимавайте. Нещо не е наред с нея — изпъшка Маран.
Прегърнах Амиел и тя изохка от болка. Напипах счупена стрела малко под дясната й гръд. Наблизо имаше горичка, влязохме навътре в нея и я положихме върху мъха. Разкопчах ризата й. От раната бавно се цедеше кръв.
— Дамастес. Боли — промълви Амиел.
— Ще се оправиш.
— Дамастес. Не искам да умра.
Опитах се да я успокоя.
— Няма да умреш.
— Не искам бебето ми да умре. Моля те. Помогни ми.
— Ще тръгна веднага, сър — каза Свалбард. — Ако тичам с всичка сила, за два дни ще изляза от земята ви. Ще доведа помощ. Вие вървете бавно, само нощем, и всичко ще се оправи.
По-добре не можеше и да се измисли.
— Пазете се, сър. Помощ ще има — не го бях чувал да приказва толкова, откакто го познавах. След миг се скри в тъмното.
— Амиел — зашепна Маран. — Знам една вещица. Живее на две села оттук. Знам, че не е с тези кучи синове. Щом съмне, ще ида да я доведа.
Кимнах.
— Добре. И Карджан ще тръгне с теб.
— Аз ще остана при вас, лейди — обеща слугинята. — С трибуна ще ви пазим.
Устните на Амиел се изкривиха в болезнена усмивка.
— Добре. Хубаво е, че всички искат да ми помогнат. Вече знам, че ще живея. И бебето ми също. Нали, Дамастес?
— Да, Амиел.
— Добре — повтори Амиел. Протегна вяло ръка и я стиснах полека. — Маран. Хвани ме за другата ръка. Обичам ви. Обичам ви и двамата.
— Обичам те — прошепнах.
— Обичам те — повтори Маран.
— Спи ми се. Когато се събудя, вещицата сигурно ще е тук и ще спре болката.
Очите й се притвориха. Маран плачеше тихо.
— Защо проклетите богове позволяват това?
Поклатих глава. Нямах отговор.
Амиел, контеса Калведон, издъхна час преди разсъмване, без да се събуди.
Пламъците бушуваха високо към пометеното от облаци небе, поели в прегръдката си тялото на Амиел. Наблизо пращяха дърветата на втора клада, огънят й поглъщаше жалките останки, които бяхме намерили от тялото на Праен.
На полето около нас имаше триста войници, всички в пълно снаряжение и с оръжия, готови за бой. Свалбард бе извадил късмет — натъкнал се беше на армейски патрул само на половин ден бяг от реката. Бяха се върнали на галоп за подкрепления, после обратно по крайречния път и се бяхме събрали на ден и половина пеши ход от Иригон.
Бяхме се върнали до Иригон и войниците бяха претърсили околността. Пленниците бяха десетки, стотици — все повече и повече с всеки ден. Пет пари не давах за тях и щях с радост да ги освободя всичките, че и със злато да ги възнаградя, стига това да можеше да върне Амиел.
Двамата с Маран стояхме между кладите. Зад нас димяха руините на Иригон.
— Свърши се — прошепна жена ми.
— Какво?
— Дамастес а̀ Симабю — гласът й не трепна. — Заявявам, че между нас се свърши. Каквото беше някога, вече го няма и никога няма да бъде. Свърши се.
14.
По заповед на императора
Все още предстоеше формалното разтрогване, но Маран беше казала истината — бракът, съвместният ни живот не можеше да се спаси.
Поне ми оставаха войнският дълг и чест. Щом се върнахме в Никиас, се разпоредих вещите, които исках да си задържа, да се изнесат от къщата й край речния бряг. Преместих се във Водния палат. Посети ме един от хората на Кутулу да ме предупреди, че товиетите били по-активни от всякога и че може би е глупаво да развявам парцалите си пред очите им. Усмихнах се криво и отвърнах, че им желая всичко хубаво и че ако искат, могат да заповядат да опитат пак. Той ме изгледа, изгледа сабята на кръста ми и камата от другата страна, поклони се и си отиде.