Навестих Кутулу и му разказах всичко, включително за онази среща с Праен и приятелите му, и за бандите убийци, появили се след това.
— Подозирах, че тук има нещо повече от обичайните господарски биячи — призна той. — Но ти ми даде първото сериозно доказателство, че тези банди са организирани от център. Жалко, че не си ми се обадил още когато шуреят ти — извинявай, бившият ти шурей — се е обърнал към теб.
— Не съм доносник.
Кутулу килна глава и не каза нищо.
— А онези, Отчаяните? — попитах. — Вече има доказателство, че товиетите ги водят за носа.
— През последния месец получих няколко потвърждения на това. Изблици на насилие имаше много, всички — привидно спонтанни, разбира се.
— Но има някакъв проблем, нали?
Зачаках. Кутулу се намръщи, после въздъхна.
— За всичко трябва да се плаща. Дори на шпионите и наемните убийци се плаща. На тях — най-вече, защото работят най-добре срещу твърдо злато. А средства за разследване на товиетите няма. Всички средства за тайната служба отиват срещу Майсир. Всичко отива там.
— По заповед на императора, нали?
— Разбира се — отвърна той и долових безсилния гняв в очите му.
Мъчех се да се преструвам, че Маран и бракът ни изобщо не са съществували, затова отбягвах изисканото общество на Никиас, където можеше да срещна нейни приятели или самата нея. До ушите ми стигаха приказки какво прави и какво говори тя, но колкото и да бях сломен от раздялата, упорито се стараех да не им обръщам внимание. Слава на Айрису, на Джаен и на Вачан, че не чух приказки да си има любовник — не знам как щях да го понеса.
Единственото, което вече бе важно за мен, оставаше армията и особено новата Гвардия. Често пътувах нагоре по реката до Амур, за да инспектирам обучението й. И разбира се, винаги имаше документи и разузнавателни донесения, които да преглеждам.
Вече се срещах по-често с императора и той нито веднъж не повдигна въпроса за брака ми, за което му бях благодарен. Само два пъти забелязах, че ме поглежда съчувствено, но нищо не каза.
Времето на раждането отмина, започна Жаркото време. Мъчех се да се убедя, че раната ми се изцерява, но неизбежно се намираше някой, който да спомене името й, или поглеждах залепения на някоя стена лист, прочитах поредната клюка за светските прояви на контеса Аграмонте и зарасналото отново се разкъсваше. Маран не се беше върнала към старите си навици, с презрението към дворцовата суетня за сметка на интелектуалните занимания. Вече не минаваше дворцово събитие или бал без контесата с нейния антураж, последния й бляскав тоалет и прочие.
Съзнавах с тъга, че само времето ще сложи край на болката.
Веднага щом се разбра, че Дамастес Хубавеца отново е на разположение, бях затрупан с предложения — кои по-изтънчени, кои — смущаващо преки.
Още по-безсрамно звучаха намеците, идващи от братя и бащи, готови на всичко за една такава високопоставена връзка, с брак или с далеч не толкова формално обвързване. Не си позволих нито една. Не изпитвах никакво желание, никаква страст. Апетитът ми бе изгорял с Иригон, беше умрял с Амиел, беше повехнал, след като Маран ми обърна гръб.
Лошата вест дойде в Ренан, в лицето на един дребничък дружелюбен майсирец. Беше един от агентите на Кутулу, обикалял от лагер на лагер армията на Майсир като странстващ търговец на алкохол. Откритието му бе толкова важно, че бе рискувал лично да мине през границата и смъртно опасния проход Сулем, вместо да го предаде по обичайните тайни пратеници.
Крал Байран беше постановил три набора да служат в армията пълен срок, нещо безпрецедентно по наши сведения, поне за последните трийсет години. Освен това сегашният набор бе задържан на служба, вместо да бъде разпуснат. Майсир се мобилизираше и можеше да има само една причина за това, само един враг.
Още по-лошо съобщение пристигна на следващия ден, този път от посолството ни в Джарра. Крал Байран беше събрал на таен съвет конклав от най-могъщи магьосници. Зловещото бе в това, че обсъжданата тема бе обявена за държавна тайна.