Заповядах на Петри да ускори графика за обучение на Гвардията и да разпрати из страната офицери за набор, с щедри обещания за най-успелите.
Войната се приближаваше неумолимо.
Една нощ небето затътна и грохотът продължи чак до разсъмване, все едно че конница или боговете препускаха в галоп на парад. Бляскаха мълнии, не с утешително бялата светлина, а червени, зелени и пурпурни — нещо невиждано и нечувано. Бурята бе силна, но през цялата тази дълга нощ не капна и една капка дъжд.
Ден след бурята, някъде към полунощ, ме повикаха в двореца на императора. Бях решил, че сънят ми ще е по-лек, ако се изтощя от работа, затова още си бях в кабинета, когато дойде куриерът. Стегнах колана със сабята, нахлупих шлема и препуснах в галоп към двореца: Лукан с лекота остави ескорта назад.
Император Тенедос приличаше на изтерзан от демони, сякаш беше спал съвсем малко и сънищата му са били по-ужасни от реалността.
— Дамастес, тази среща трябва да остане в тайна завинаги — заяви той без предисловия.
— Щом желаете, сър.
— Казвам завинаги, каквото и да се случи.
Това ме подразни.
— Ако думата ми не е достатъчна веднъж, какво ще я направи по-силна, ако я повторя, сър.
Тенедос насмалко да кипне, но се овладя.
— Прав си. Моля да ме извиниш.
Дори сега, след всичко, след всичките предателства, все още ми е трудно да продължа, да наруша това вече безсмислено обещание. Но се налага.
Императорът закрачи напред-назад, с ръка на сърцето, сякаш сам се заклеваше в нещо.
— Тази буря… Беше моя магия. Няма да… не мога… да ти кажа кого или какво призовах. Опитвах се да проникна в бъдещето, да уловя някакъв намек какво очаква Нуманция. По принцип това е неразумно. Демоните… или боговете… които притежават силата да погледнат отвъд настоящето, не са доволни, когато им досаждат нищожества като нас.
— Нито пък бъдещето е изсечено на камък, естествено — продължи той. — Всичко може да се промени в един миг, в резултат на най-дребни обстоятелства. Едно дете например може да тръгне по друг път към пазара и вместо да види нещо удивително, което да запали у него любопитството и да го отведе до съдбата на велик чародей, може да не види нищо освен прашния път и скучните хора, и да порасте и да не стане нищо повече от тях.
Чаках търпеливо. Най-сетне той ме погледна твърдо.
— Добре. Ще ти го кажа направо. Не трябва да тръгваме на война с Майсир.
— Сър? — бях изумен.
— И двамата смятахме, че това е предопределено, че няма друг път за държавата ни — каза Тенедос. — Но ако обявим война, всичко е обречено. Майсир ще ни унищожи. Това ми казаха демоните, духовете или с каквото там се посъветвах… И все пак сме обречени да тръгнем срещу Майсир, защото на света не може да има две велики държави. Но не бива да го правим поне през следващите пет години, докато държавата ни не укрепне и армията ни стане много по-могъща, отколкото е сега.
— Може ли да говоря откровено, сър?
— Разбира се.
— Щеше да е по-лесно, ако го бяхте научили още когато крал Байран изпрати отговора си на вашата първа нота, след избиването на онзи ескадрон на Дванадесети кавалерийски.
— Знам — отвърна спокойно Тенедос. — Прекрачих границите тогава. То пък една полза. Съжаленията за миналото не помагат на никого. Въпросът е какво да се прави сега. Какво можем да поправим, за да спечелим време?
— Кралят веднъж ви помоли за среща — казах, след като помислих малко. — Няма ли това да е възможност, ако му го напомните? Или ако отидете в Ренан и сам предложите такава среща?
— Не мога да направя това — отвърна твърдо императорът. — Ще прилича на просия от моя страна и Байран веднага ще усети слабостта ни и почти със сигурност ще ни нанесе удар. Да се поправя. Не мога да направя това, без теренът да е подготвен. Точно затова ми трябваш. Дамастес, откакто сме заедно, съм ти възлагал най-необичайни задачи. Тази е най-опасната.
— По-лошо от промъкването в замъка на Чардън Шир с шишенце отрова и парче тебешир? — запитах уж на шега. — Та тогава дори не се очакваше да остана жив.
— Да. Много по-лошо. Защото те моля да поемеш задача, която няма нищо общо с войнишките ти умения и дарби. Искам да отидеш в двора на крал Байран като мой пълномощен посланик.
— Не съм дипломат, сър!
— Точно затова искам да отидеш ти. Имам сто души, които могат да ти говорят час и да те убедят, че не си вече Дамастес а̀ Симабю, а козел. А и крал Байран разполага със своя корпус от мазни политици. Ако отидеш в Джарра, като мой представител, кралят ще разбере, че съм сериозен. Ако неговият най-прочут пълководец се появи на прага ми с предложение да разговаряме за мир, със сигурност ще го изслушам.