Помислих. В думите му имаше логика.
— Но какво ще му кажа? Какво бих могъл да предложа?
— Ще имаш пълната власт да направиш всичко необходимо, за да предотвратиш войната. Направи всички търговски отстъпки, които поискат. Ако трябва, отстъпи част или всички Погранични земи. Ако крал Байран настоява за онези стари претенции на Майсир над части от Ърей, така да бъде. Всичко е на масата, Дамастес. Трябва да получим мир и да предотвратим войната.
— Сетих се — продължи той възбудено. — Да се върнем на идеята ти с отиването ми в Ренан. След като нещата се обсъдят и мирът изглежда постижим, кажи на краля, че ще се срещна с него в Ренан… или дори отвъд границата в Майсир, при достатъчни гаранции за сигурността ми.
— Дамастес, трябва да отидеш и да се върнеш с мир. Това, за което те моля — не, настоявам — е най-важната работа, възлагана на нуманциец, откакто взех трона — погледът му ме прониза и усетих искреността в очите му.
— Слушам, сър. Ще отида… и ще направя всичко, което е по силите ми.
Тенедос отпусна рамене и въздъхна.
— Слава на Сайонджи. Ти току-що спаси държавата ни.
Но как, по дяволите, щях да стигна до проклетата Джарра? Единственият достъпен маршрут, който познавах, беше през прохода Сулем, покрай кайтската столица Саяна, а след това — през границата в Майсир и по търговския път до Джарра.
Но на трона в Саяна, столицата на Кайт, все още седеше аким Бейбър Фергана. Щеше да накара всеки воин в кралството си да си точи меча, за да ме заколи, и всеки джаск из планините да мълви заклинания, с които да ме шибне с мълния в задника.
Мъчех се да реша кой е най-бързият и най-безопасен начин да се пътува — да ме придружава цял конен полк, например Ърейските пиконосци, или да пътувам бързо и инкогнито, както преди.
Поръчах да ми донесат карти и това се оказа голямата ми грешка. Бях ги проучвал не повече от два часа, когато ми съобщиха, че имам посетител. Трибун Йонджи. Било наложително да го видя веднага. Покрих набързо картите и отворих една съвсем невинна папка. Йонджи нахълта, кимна ми бегло, отиде до покритата маса и се подсмихна подигравателно.
— Мислиш се за много умен, а, нуманциецо?
Мълчах.
— Как смяташ да прекосиш Кайт? — попита той.
— А ти откъде разбра, по дяволите? — изломотих. Едва ли беше най-подходящият начин да избегна разпита.
— Много си тъп, нищо, че си трибун — каза Йонджи. — Забравяш, че съм кайтец. Служа на Нуманция — засега, — но съм от Кайт. Знам всичко, което може да се знае за моята страна и за всеки, който се интересува от нея. Когато Първият трибун армейски генерал а̀ Симабю поиска карти на прохода Сулем и търговския път през Саяна до границата на Майсир и случайно взема, че чуя искането му, какво ще си помисля според теб?
— Йонджи, не може да си толкова коварен!
— Ха! А това, че си варварин още не значи, че не можеш да се научиш да се държиш като добър домакин.
— Третият шкаф от прозореца вляво. Чашите са на ей онзи рафт.
Йонджи порови между бутилките с пиене, избра си една, счупи восъчния печат, измъкна със зъби тапата и я изплю на пода.
— Цялата ли се каниш да изльокаш?
— Много ясно. Какво по-добро отплащане за човек, който се кани да ти спаси кожата? — напълни си чашата догоре, гаврътна я наведнъж и изпръхтя. — Добре. Здрава помия. Тройно преварена. Можеш да очистиш ръжда от меч с тоя боклук — наля си пак, отиде до масата и смъкна покривката от картите. — Горкичкият той. Опитваш се да решиш как да минеш през страната ни: на пръстчета или със знамена и фанфари, а?
— Никой не ме оставя да си имам тайни — изохках.
— Не ги и заслужаваш, с тая тъпа кравешка физиономия, дето я мъкнеш. Мисля, че и двете идеи миришат на козешки барабонки. Ако тръгнеш с войска, освен ако не вземеш цялата проклета от боговете армия, аким Фергана ще те смаже с по-голяма сила. Разбирам го тоя човек, щото сам съм се научил да мисля като свиня. Умна свиня, като Фергана, а? Всичко ще направи, за да те сложи в един от ония кафези пред стените му и да те гледа как гниеш. След като първо ти откъсне всички издатъци.