— Тъй че първото е тъпо — довърши мисълта си Йонджи и отпи пак. — Фу! Другото е да влезеш тайно, разбира се. Както в оная пещера на Так, когато ги избихме всички ония товиети. Обличаме се като местни тъпаци и много се молим. Това ти е другата идея, нали?
Кимнах.
— Фу! — каза Йонджи с още по-голям ентусиазъм и избута картите на пода. — Ето какво ще направиш, нуманциецо. Границата ще я прехвърлиш, но изобщо няма да се доближаваш до Кайт.
— Да бе. Ще прелетя.
— Не. Ще минеш там, където на козела му замръзват барабонките, като си помисли, че трябва да мине. Ще си толкова високо над облаците, че ще можеш да пикаеш през тях и пикнята ти ще замръзва, преди да е стигнала до земята. Аз, Йонджи, знам по-добър път. Таен. Път, който ще те отведе до сърцето на Майсир.
Зла усмивка огря лицето му.
— Е, сега мога ли да си допия?
Беше малко след разсъмване и крайречният булевард беше пуст. Седях на коня и гледах мълчаливо пететажната сграда, доскорошния ми дом.
На петия етаж, зад една тераса, в стаята, която бе нашата спалня, пердето леко помръдна. Стори ми се, че видях сянка зад него.
Утринният вятър отново размърда пердето, после затихна. Всичко се бе затаило. Всичко бе тишина. Никой не излезе на терасата.
Изчаках още малко и смуших коня, без да поглеждам назад.
15.
Пътят на контрабандиста
„Канан“ бързо гълташе разстоянието нагоре по реката към Ренан. Кодираните хелиограми вече трябваше да са пристигнали и куриерите щяха бързо да отнесат вестта в Джарра, за да бъда посрещнат на определеното място от негаретите, граничната охрана на Майсир.
Взех със себе си петима души, с капитан Ласта за свой адютант и командир на отделението. Смятах да взема и ясновидката Синаит, но Тенедос заяви, че това щяло да е нарушение на протокола. Сега се чудя дали е било истина, или е имало други причини.
От чиста злоба повиших Карджан в ескадронен водач, но останах разочарован. Той само ме изгледа с яд, измърмори как всичко щяло да си дойде на мястото с времето и влезе в жилището ни да стегне багажа. Другите с мен бяха старши пиконосец Свалбард, вечно навъсеният грубиян, стрелецът старши пиконосец Кърти, чиито умения ценях високо, и пиконосец Манич, чието майсторство с лъка помнех от Кальо. Направих го старши пиконосец, за негово огромно учудване. Но после се сети, че все пак е с по-нисък ранг, и изръмжа на Карджан.
Карджан се изкиска и каза:
— Щом си най-младшият, няма да се чудим кой да пали огъня. А ще видиш, че те повишиха, щот’ господарят колкото хора повиши, толкоз погребва. Даже повече. Облагите за вдовицата ти ще са по-големи. Добър човек ни е господарят.
Оттеглих се ухилен, преди да е разбрал, че съм го подслушал.
Коне и резервни животни щяхме да вземем в Ренан, после щяхме да тръгнем на югозапад, да влезем в Пограничните земи западно от планините Ърши и да поемем по тайния път на Йонджи.
Двамата с него бяхме изкарали четири дни, преповтаряйки маршрута не само по беглите скици на районите около планините, но и по коментара на Йонджи, точен посвоему:
— Като стигнеш разклонението на потока, хващаш ей по тая пътека. Точно там има едно високо дърво, с клон дебел колкото ствола, увиснал наляво. Ще го познаеш, щото на клона има вързано въже. Обесих там един стар приятел, неучтиво се държеше. Около дървото може още да има кокали, ако чакалите не са ги разпръснали вече.
Йонджи ми описа пътя с голяма неохота, защото държеше да тръгне с нас — тъпаците от равнините според него изобщо нямало да намерят началото на пътеката, а навътре из планината — да не говорим. Отрязах го и той почна да спори, да заплашва и даже да се моли. Но останах твърд. Не можеше да си въобразява, че ще позволя един трибун, глава на имперските разузнавачи, да тръгне в неизвестното, колкото и за важна да смяташе императорът мисията ми.
Накрая той ме изгледа много ядосано и кимна.
— Чух заповедта ти, нуманциецо. Добре — и се престори, че темата е приключена. Трябваше да се сетя.
Първите два дни след като отплавахме от Никиас не излязох от каютата си — имах да чета и подписвам тонове заповеди. Но накрая не остана нищо, което да ми напомня за Никиас, за бюра или документи, тъй че излязох на палубата. Беше мъгливо и хладно и се оставих влагата да измие лицето, ума и душата ми така, че всичко да остане зад мен.
Все още бяхме в делтата на Латейн и бреговете понякога се приближаваха много, въпреки че каналът бе изкопан дълбок. Бях се загледал в една много красива водна птица и се възхищавах на разкошните й пера, без да обръщам внимание на безделничещия моряк с гръб към мен.