— Късмет има тая птица, нуманциецо. Ако беше на брега с лък и стрела, не се съмнявам, че перата й щяха да кацнат на някоя от шапките ти.
Беше Йонджи, разбира се.
Отворих уста да го наругая, но спрях — това щеше само да усили злорадството му. Спомних си времето си като инструктор във войнишки учения и се направих на много ядосан.
— Как смеете, трибун! Нарушили сте изричните ми заповеди!
— Вярно е — каза Йонджи.
— Мога да ви арестувам и да заповядам да ви върнат в Никиас във вериги!
— Можеш да опиташ — отвърна ми заканително. — Или да кажеш „станалото — станало“ и да черпиш едно.
Най-сетне ми падна в ръцете.
— Няма пиене на борда. След като не пия и след като сме по имперска работа, изрично заповядах на домакина да не качва на борда никакъв алкохол.
— Ти си… зла змия! — изсъска Йонджи. — Трябваше да се сетиш бе, човек!
Почесах се по носа и го изгледах умно.
Слязохме на един малък кей в покрайнините на Ренан — никак не държах да привличаме внимание и да изгубя цяла седмица, през която всички политици и военни в Ърей да ми се слагат. Конете ни чакаха. Натоварихме багажа и поехме през красивите предградия и още по-красивите подгизнали от дъжда околности. Колкото повече се отдалечавахме от цивилизацията и се приближавахме към неизвестното и опасностите, толкова по-щастлив ставах.
Пътеката беше широка, мамеща и без заповеди и коментар всички разхлабихме оръжията си в ножниците.
— Това, хапльовците от равнината, май все пак можете да понаучите някои неща — изсумтя Йонджи. — Пътеката е за засада, за глупаците. Умните хора я използват за белег, че са хванали верния път.
Не обърнах внимание на обидите му, решен да изпълня точно указанията, които бях запомнил. Забелязах конусовидната скала, изчаках да влезе в створ с горичката по средата на един склон и огледах за отбивката.
— Тук! — казах и обърнах коня към един едва забележим процеп между скалите. Процепът се ушири в истинската пътека и Йонджи изсумтя одобрително.
Хълмовете пред нас постепенно се извисиха в сурови планински върхове.
Храмът изникна изведнъж от снежната виелица, надвиснал над тясната долина като настръхнал орел. Беше построен от черно дърво и украсен с каменни статуи на приказни същества, неспоменати в нито една легенда. Каменни фигури на демони красяха наклонените стрехи. Зачудих се кой може да е издигнал този храм — невъзможно беше мъжете и жените, обитаващи няколкото десетки колиби долу, да са извършили такъв колосален труд дори за цяла вечност, дори с помощта на богове. Зяпнах нагоре към тъмните зейнали прозорци без стъкла и завеси и неволно потръпнах.
Йонджи гледаше огромната сграда или по-скоро — свързаните няколко сгради, с гняв и омраза. В указанията му не се споменаваше нищо за това място, освен че тук трябваше да сменим конете за животни, по-пригодни за планината. Приближих се до него и понечих да го попитам какво не е наред.
Той поклати глава.
— Без приказки. Не сега.
Замълчах си, но дадох сигнал на хората си — потупване по ефеса на сабята и още едно по металната ръкавица на дясната ръка. Сигналът се предаде по колоната и бяхме готови за всякаква изненада. Щом се заизкачвахме по каменните стъпала, над долината прокънтя гонг и масивните порти бавно се отвориха. Към нас заслиза мъж, много млад, слаб, с обръсната глава и въпреки бурята — облечен само с тънък халат, с всички цветове на лятната дъга. Стъпваше като царствена особа, обкръжен от невидим антураж.
Спря се и ни изчака, скръстил ръце. Щом се приближихме, проговори на много завален нуманцийски с мек, почти женствен глас:
— Поздрави, странници!
— Поздрави, оракуле! — отвърна Йонджи.
— Знаете титлата ми. Били сте тук преди.
— Аз — да, но приятелите ми не са.
Младият мъж ни огледа един по един и погледът му бе като вятър, по-пронизващ, по-вледеняващ и по-неумолим от снежната буря.
— Леко сте натоварени за търговци — продължи оракулът. — Или носите злато в торбите си, да купувате в Майсир?
— По друга работа сме.
— Аха. Трябваше да го усетя. Войници сте. Личи си по облеклото, по стойката ви на седлата. Желанието ви?