— Товарни животни — отвърна Йонджи. — Подслон за през нощта. Храна, може би. Готови сме да се отплатим.
— Знаете ли обичая?
— Знам го.
Беше ми обяснил, че като стигнем до това село, всеки от нас трябва да поднесе дар, дар с топло облекло. Реших, че обичаят си е съвсем разумен.
— Тогава сте добре дошли — каза оракулът. — Но само до съмване. После трябва да си продължите по пътя.
— Ще се подчиним — отвърна Йонджи. — Но защо ни ограничаваш гостуването? Миналия път не беше така.
— Тогава не аз бях оракулът и не те помня — каза младият мъж. — Но усещам кръв. Кръв по вас, кръв зад вас, много повече кръв — пред вас. Не искам да се задържате тук, за да не оставите дамга по нас — посочи към селото и видях, че две врати се отвориха — едната на колиба, едната — на конюшня. — Сега вървете — подкани ни той, нито грубо, нито вежливо, обърна се и се прибра в храма.
Двама мъже ни помогнаха с конете, а три жени ни нахраниха с гъста яхния с леща, домати, лук и други зеленчуци, със силни подправки, каквито не бях опитвал дотогава. След като се нахранихме, разгънахме походните одеяла и налягахме по дървените пейки, на които ядохме. Въпреки тежкия дървен лост придърпах моята до вратата, та никой да не може да влезе. Сабята както винаги ми беше подръка.
Спах зле. Спохождаха ме лоши сънища, които едва помня, сънища за странни чудовища, за снежни бойни поля, осеяни с трупове, и реки, почервенели от кръв, още по-червени огньове и отекващи писъци на умиращи жени. Будех се на пресекулки, вслушвах се замаян като пиян във воя на бурята отвън и заспивах отново.
Нощта продължи сякаш цяла вечност, но най-сетне на вратата се потропа. Дръпнах лоста. Трите жени стояха на прага, едната с ведро кипнала вода, другата с кърпи, третата — с огромна купа овесена каша. Измихме се, хапнахме набързо и щом приключихме, чухме тропот на копита и животинско мучене.
Отвън ни чакаха десет зебу с дълга заскрежена козина, с вързани вече на гърбовете им дървени самари и наръчи дърва за огрев зад всеки самар. Рогата им бяха увенчани със светлочервени метални топки, тъй че нямаше опасност да ни изтърбушат. Приближихме ги предпазливо, а те ни изгледаха също толкова подозрително. Но се оказаха съвсем кротки и реагираха добре, щом ги потъркаш по муцуната или почешеш между ушите. Капитан Ласта всъщност се чувстваше съвсем добре с тези странни животни и се зачудих дали не е бил колар в предишния си живот и дали да се прероди във войник е било награда, или наказание.
Стегнахме багажа си на самарите и бяхме готови за тръгване, всеки повел по едно зебу, а второто — вързано на дълъг повод за седлото на първото. Предложихме на мъжете от селото сребро, а на жените — злато, но не пожелаха нищо освен дрехите, които вече им бяхме дарили.
Оракулът стоеше по средата на пътеката, извеждаща от селото.
— Доволни сте — каза той. Не беше въпрос.
— Да — отвърнах му. — Благодаря ви за гостоприемството.
— Този дълг ни е даден от нашия бог, чието име не бива да се споменава. Благодарности не са нужни. Но вие се държахте снощи добре, не бяхте нагли с мъжете ми и не оскърбихте жените ми. За това ви поднасям дар, гатанка, над която да се потрудите по пътя. Снощи направих едни заклинания. Нашият бог ни позволява любопитство. Сега ще събудя вашето:
— Бога, комуто мислиш, че служиш, нему не служиш. Богинята, от която се боиш, не е твоят враг, а твоят враг е онзи, що се стреми към повече, иска да стане бог, но накрая няма да стане нищо повече от демон, че демони са вече истинските му господари. Последната част от гатанката е: служи на когото щеш, служи комуто можеш, служи само на едного, а той с нищо не ще те възнагради.
Сведе глава и се заклевам, че по устните му пробяга усмивка, после се обърна и закрачи към храма.
— Какво по дяволите означава пък това? — изръмжа Карджан.
— Кой знае. Ти познавал ли си някога жрец, който да не се опита да те обърка?
Някой се изсмя късо, но когато продължихме, всички се бяхме смълчали, изпълнени с тревога.
— Кои бяха тези хора? — попитах по някое време Йонджи.
— Не знам… но за селото има приказки — и за храма, — че винаги са били тук. От времето на дядо ми се знае, че е място на древна загадка.
— Кой бог почитат?
— И това не знам.
— Защо ги мразиш? Нахраниха ни, дадоха ни подслон, размениха конете ни.
— Защото — заподбира внимателно думите си Йонджи — мразя онези, които знаят повече от мен и отказват да го споделят с мен. Мразя онези, които имат повече сила от мен, без това да е оправдано с нищо. Мразя онези, които знаят, че някой ще бъде предаден, но си стоят настрана и позволяват това да се случи. И мразя онези, които си имат някакъв бог да им шепне в ушите и си въобразяват, че ги е осиновил в проклетото си семейство! Веднъж с трима мои хора дойдохме тук, много пострадали, и бяхме изгонени от проклетия баща на тоя млад сополанко, по причини, които още не разбирам, и заради това се надявам да се прероди като лигав червей. Е, нуманциецо, това достатъчно ли е?
Оставих го на мира до края на деня.