— Защото — заподбира внимателно думите си Йонджи — мразя онези, които знаят повече от мен и отказват да го споделят с мен. Мразя онези, които имат повече сила от мен, без това да е оправдано с нищо. Мразя онези, които знаят, че някой ще бъде предаден, но си стоят настрана и позволяват това да се случи. И мразя онези, които си имат някакъв бог да им шепне в ушите и си въобразяват, че ги е осиновил в проклетото си семейство! Веднъж с трима мои хора дойдохме тук, много пострадали, и бяхме изгонени от проклетия баща на тоя млад сополанко, по причини, които още не разбирам, и заради това се надявам да се прероди като лигав червей. Е, нуманциецо, това достатъчно ли е?
Оставих го на мира до края на деня.
— Май идва виелица, трибуне — каза капитан Ласта. Вятърът се усилваше, студен и влажен.
— Пътеката продължава към стръмнините, доколкото помня — рече Йонджи. — Можем да се подслоним…
— Велики богове! — възкликна Манич. Сочеше към издигащия се пред нас склон. В първия миг не можах да различа нищо, после снегът се отвя и видях на една скала, застанал съвсем неподвижно, леопард — но леопард, нашарен не като тези, които бях виждал в джунглата. Шарките му бяха много тъмни, а козината около тях — чисто бяла. Беше огромен, почти колкото тигър. Гледаше ни неподвижен, изпълнен с любопитство.
— Ще нападне ли? — прошепна Манич.
— Аз няма да рискувам — заяви Кърти и бавно пристъпи към зебуто си с лъка в калъфа. Замръзна, когато сред виелицата се появи мъж и застана до огромната котка. Беше едър, с дълга коса, по-дълга и от моята, и с буйна брада, черна като косата му. Беше облечен в кожен елек без ръкави, с гащи и ботуши също от нещавена кожа, с груба вълнена риза под елека. Стоеше неподвижно, също като леопарда, и ни наблюдаваше с интерес. Протегна ръка, погали животното по главата и звярът гордо настръхна под допира. Снегът над скалите се завихри, а щом се проясни, мъжа и звяра вече ги нямаше.
Стигнахме началото на прохода. Вдясно се издигаше почти отвесна стръмнина, а вляво — гол планински склон, покрит с дълбок сняг. Чух съвсем ясно различим глас, идващ неизвестно откъде — нежен, женски като че ли:
— Спри. Върни се.
— Какво? — гласът ми отекна силно в замръзналото безмълвие.
— Какво има, сър? — попита Ласта. Отново чух гласа и разбрах, че трябва да се подчиним.
— Обръщай животните! Действай! Бързо!
Последва объркване, но хората ми се подчиниха, малката колона се обърна и поехме обратно по дирята. Изругах, разбрал неясно как, че трябва да се движим много, много по-бързо. Мъжете ме гледаха все едно, че съм полудял. Миг след това се чу буботене, глух барабанен тътен, който започна да се усилва — идваше отвсякъде.
— Вижте! Там, горе!
На върха на склона се завихри снежен облак и се затъркаля надолу, все по-голям и по-голям. Спускаше се лавина — кипнала и димяща. Вече нямаше нужда да карам хората си да бързат и да им викам, дори зебутата като че ли разбраха колко близо е смъртта и затичаха тромаво назад.
Бавно, твърде бавно се движехме, а грохотът се усилваше все по-близо и не смеех да погледна назад, не смеех да видя приближаващата се смърт. Тя ме пое, отхвърли ме напред и се оказах заровен сред облак от щипещ сняг, мек и податлив отдолу, търкалях се надолу, жив погребан и задавен от мекия и нежен, убийствен сняг, изпълнил устата и ноздрите ми.
После всичко стихна. Нищо не можех да видя. Опитах се да раздвижа ръцете си, разбрах, че мога, и замахах дивашки, на ръба на паниката. И тогава видях небето — сиво и навъсено — и разбрах, че съм заровен едва на стъпка в снега, в самия край на лавината. Останах да лежа неподвижно, с мисълта, че никога досега не съм виждал толкова хубаво небе.
Изправих се с усилие и разбрах, че съм последният побягнал и единственият заровен. Мъжете се струпаха около мен. Зяпнах планинския склон. На мястото на дебелите преспи беше останала само сива скала. Високо горе, където бе започнала лавината, успях да различа малки точици — подскачаха и танцуваха, и чух смътни крясъци на безсилен гняв. Чувството го долових, но гласовете не бяха човешки.
— Какви са тези същества?
— Не знам — отвърна Карджан. — Движат се на два крака… но не като хората.
Точиците се събраха, прехвърлиха билото и се скриха от поглед.
— Сър? Какво ви накара да ни спрете?
— Не знам. Може да съм зърнал нещо с крайчеца на окото. Проклятие, може просто да съм извадил късмет.
Закимаха — Дамастес а̀ Симабю беше прочут с големия си късмет. Всяко друго обяснение щеше да прозвучи крайно обезпокоително.