Успокоихме животните и продължихме до превала, за да започнем дългото спускане към Майсир. И на всяка стъпка по пътя се чудех чий беше онзи женски глас. Чудя се дори дали е бил женски. Мъжът, който се нарече „оракул“, имаше много мек глас. Дали не беше той? И ако беше той, защо ме беше… защо ни беше предупредил? Отговори нямах.
Стигнахме до едно дефиле и видях тясна клисура, отвеждаща настрана.
— Ще спреш ли за малко? — каза Йонджи.
— Разбира се — заповядах почивка.
— Ела с мен, ако обичаш — подкани ме кайтецът и се подчиних. — Оставете ни сами — каза Йонджи на останалите.
Навлязох след него в клисурата, преградена с висока до гърдите каменна стена. Йонджи остана до стената да ме изчака. Надникнах над нея. Теснината продължаваше още около петдесет крачки, затворена в края от скални стръмнини. Стените я засланяха от снега и по камъните се виждаше само прах. Земята беше осеяна с кости — човешки кости. А по тях и около тях видях ръждясали брони, счупени лъкове, прекършен меч и животински кости.
— Петдесет души — промълви Йонджи. — Добри, честни контрабандисти. Бяха взели в групата си няколко нови мъже за този преход. Новите ги предадоха.
Посочи ми черепа, все още стегнат в ръждясал полушлем.
— Това беше водачът им. Джюин. Добър човек. Стигнало му времето да посече четирима от предателите и заповядал на хората да се изтеглят тук и да се бранят до смърт. Преди да ги избият, изгорили и потрошили стоката си, тъй че за разбойниците не останало нищо. Загинал последен, а мечът му изпял смъртната песен за мнозина от враговете — спря и само вятърът зашепна в настъпилото безмълвие.
— Откъде знаеш какво е станало? — попитах го. — Бил ли си тук?
— Не.
— Тогава…
— Знам го. Последният предател ми го каза, преди и той да умре — погледна отново черепа с шлема и повтори: — Добър човек. Моят брат.
Стъписах се.
— Защо… защо не си погребал тялото му? Или не си го дал на пламъците?
Погледът му беше пронизващ.
— Ти скърбиш по твоя си начин, нуманциецо. Аз — по своя.
Тръгна назад към колоната, после се обърна.
— Никой от тези, които устроиха засадата на Джюин, не е жив. Никой.
Настроението на Йонджи скоро се оправи и той отново се превърна в шумния веселяк. Спускахме се надолу към равнините. Вече наистина бяхме в Майсир.
Всичко тук изглеждаше и миришеше различно. Кайт ни беше чужд, но много приличаше на чукарите и клисурите в планините Ърши или по границите на Ърей.
Наоколо се издигаха дървета, но вместо заплетените джунгли на Нуманция тези тук бяха високи, високи смърчове, борове и кедри, чиито клони, разлюлени от вятъра, шепнеха тайни за тази непозната земя. Виждахме мечки, някои по-големи от всичко, което съм ловил в родния си край, и следи от огромни диви котки. Въздухът беше чист и прозрачен и скоро Никиас и личните ми проблеми се оказаха на цял свят разстояние.
Йонджи, който обикновено се движеше мудно — последен в колоната, — се приближи до мен.
— Хубава е тази земя, нуманциецо.
— Хубава е.
— И знаеш ли защо? — не дочака отговора ми. — Защото тук няма хора — ухилихме се и двамата. — Мечтал съм си да си построя малка колиба тук някъде — продължи Йонджи. — Заравям малкото неща, които ще ми трябват — жито, сол, върхове за стрели, малко зърно за зимата — и си я карам на риба и дивеч.
— Хубава мечта.
— Само една пречка има.
— И тя е?
— Че това е Майсир.
— Е, и? Едва ли ще ти завидят за мечата кожа и сьомгата.
— Може и нещо друго да има тука — отвърна той малко загадъчно. После ме потупа по рамото. — Е, трибун Дамастес а̀ Симабю, добре се справихте под водачеството ми и искам да ви кажа, че може би, особено предвид липсата на достатъчно истински опитни хора, бихте могли, само бихте могли, сам да водите патрул. Можете да се наречете „разузнавач“, ако желаете.
Шегуваше се, но останах трогнат и приех званието присърце.
— Благодаря ви, трибуне.
Той също стана сериозен.
— Ако бъда внезапно отзован, поне ще знам, че всичко ще остане в добри — е, може би не чак добри, но поне не съвсем дървени ръце.
— А това какво означава?
— Не ти ли омръзна да ми задаваш този въпрос? — отвърна Йонджи и отново изостана в края на колоната.