Мъглата бе гъста и се движехме много бавно. Движехме се тихо, ботушите и копитата глъхнеха в меката пелена на боровите иглички. Завихме и видяхме посрещачите си.
Петнадесет мъже, яхнали еднакви черни коне. Всички — в тъмна броня. От двете страни в дъга се бяха пръснали стрелци, с изпънати за залп стрели. Познах ги от рисунките в Иригон. Бяха негарети, граничната охрана на Майсир.
— Който мръдне, ще умре на място — каза един от мъжете, с буйна черна брада. — Ръцете далече от оръжията — и подкара коня си към нас.
Хората ми бяха замръзнали на местата си, също като мен… но Йонджи беше изчезнал! Юздите на зебуто му се бяха провесили до земята.
— Представете се добре — или отправете последните си молитви на които там богове се кланяте — заповяда брадатият и върхът на пиката му се опря в гърдите ми.
16.
Негаретите
— Аз съм трибун Дамастес а̀ Симабю — заявих храбро. — Назначен за извънреден и пълномощен посланик в двора на крал Байран от император Лайш Тенедос, в името на богинята Сайонджи — последното го добавих, защото не бях съвсем сигурен дали граничната стража е чула кой съм и реших да се позова на божествена закрила, спомняйки си за прословутата майсирска благочестивост. И наистина, видях как двама от конниците потръпнаха при споменаването на богинята унищожителка. Брадатият разочаровано смъкна пиката си.
— И как дойдохте?
— На кораб, на кон и пеш — отвърнах дръзко; един негарет се изкиска и си спечели мрачния поглед на водача им.
— Имах предвид… но няма да ми кажете маршрута си, а? — не отговорих. — Все едно. Може и да го знам. Аз съм джедаз Факет Бакр. „Джедаз“ е званието ми, означава…
— „Командир на прага“. Това, което ние наричаме „граница“.
Бакр, изглежда, остана доволен.
— Значи знаете за нас негаретите, а?
— Едва ли достатъчно.
— Е, хайде тогава. Да се учим и да свикваме един с друг — изсмя се гърлено. — Заповядано ми е от крал Байран, най-великия от всички монарси, да ви изчакам, да ви служа всячески и да ви предам на сановниците в Осви, където ще ви удостоят с високи почести и ще ви отведат до столицата Джарра. Позволете ми да съм първият, който ви приветства с „добре дошли“ в Майсир.
— Благодаря ви.
— Тези рогати зверове няма да ви трябват повече. Кажете ми, вашите хора яздят ли, или са раелент? — „Раелент“ означаваше „по-долни от хора“ и допуснах, че за негаретите това означава всеки пешак.
— Яздят.
— Добре. Довели сме коне — махна на бойците си и двама поведоха към нас оседлани коне. — Кажете ми, трибун Дамастес, какво ви забави толкова? Точим си зъбите за вас от две седмици. Да не би планините да се оказаха по-тежки, отколкото очаквахте?
— Ни най-малко. Но ни се сториха толкова очарователни, че се задържахме да се повеселим из снега. Моите извинения, че сме ви отегчили.
Бакр отново се изсмя гръмогласно.
— Добре. Много добре. Вие сте едва вторият нуманциец, когото срещам. Мисля, че от вас ще излезе добър враг, когато се сбием.
— Но ние не сме във война.
— А докога? — каза Бакр. — В нрава на всеки силен е да изпита силата си, нали?
Свих рамене.
— Очаквах по-войнишки отговор — каза Бакр. — Разказаха ни за славата ви като воин и очаквах някой много по-свиреп.
— Когато съм с приятели, свирепостта е излишна.
Изглеждаше впечатлен.
— Воин… и изглежда, човек на словото също така. Е, да видим сега колко ви бива в ездата. Лагерът ни е на два часа оттук — два часа наша езда.
Спускахме се все надолу и надолу през хълмовете в подножията на планините. Дъждът отслабваше и накрая престана съвсем.
Наблюдавах с огромно любопитство поведението, облеклото и въоръжението на негаретите. Един с друг не си приличаха. Някои бяха тъмнокоси, други руси, един имаше дълга светла коса като на албинос. Бяха високи и ниски, набити и мършави, и цветът на кожата им бе също толкова разнообразен. Облеклото под тъмната им броня също беше дивашки разнообразно, все едно че всеки си го беше избрал на различен пазар — кожуси без ръкави, ботуши, кожени гащи, коприни и грубо зебло.
Всеки имаше дълга пика със стоманен връх. Второто оръжие беше или извита сабя, носена на гърба или с ножницата, вързана за седлото, или къса двуостра брадва, или боен чук. Всеки имаше и по две ками: едната дълга и извита като малка сабя, втората — права и с едно острие: можеше да се използва както за ядене, така и за близък бой. Някои бяха с щитове, едни малки и кръгли, други правоъгълни. Ножниците на оръжията бяха отрупани със скъпоценни камъни и с изкусна изработка, но дръжките им бяха силно изтъркани. И всички негарети яздеха, все едно че са се родили на конски гръб.