Изкачихме се на едно възвишение и най-сетне видяхме лагера им. Имаше двайсет огромни шатри, пръснати по ливада с езеро в средата. Шатрите бяха осмоъгълни, с ширина около шейсет стъпки и направени от дебела черна плъст. Над всяка шатра имаше втори купол от плъст, за да поглъща дъжда и снега.
Щом приближихме, негаретите вдигнаха оглушителен вой, вик, който щеше да се пренесе на цяла левга през равнините, наричани от тях „свеби“. Виковете преливаха във всевъзможни тонове — така те предаваха различни прости сигнали.
В стана ни посрещна тълпа от мъже, жени и деца. Загледаха ни с живо любопитство. Жените на Негарет носеха всевъзможни пъстри облекла и бяха също толкова чудати като мъжете. Държаха се дръзко, все едно че са равни с мъжете, и скоро се уверих, че е така.
Врявата беше оглушителна — ревяха се заповеди, задаваха се въпроси, ехтеше ведър смях. Прииждаха още групи и скоро станът закипя във весела суматоха. Тази нощ в наша чест щеше да има пир.
— Трибун Дамастес — изведнъж изрева Бакр, — имаме проблем и се боя, че вие, колкото и велик шъм да сте, сте виновникът.
Веднага схванах, че иска този разговор да го чуе целият му клан, затова също повиших глас, както се полага на човек, наречен лорд — шъм.
— През ум не ми минава, о, велики джедаз, да изпитам нещо друго освен срам, че съм създал проблем на новите си приятели. Как бихте ме посъветвали да изкупя вината си?
— Ако бяхме истински майсирци, щяхме да изкараме целия ден в песнопения към разни богове заради щастливото ви пристигане — изрева Бакр. — А двамата с вас щяхме да си седим и да се хвалим един друг за своя чар и храброст. Но хората ми имат нужда от месо и тъй като още е рано, искаме да излезем на лов. Кажете ми, о, велики нуманциецо, това ще ви посрами ли?
— Ужасно — отвърнах аз. — Но ще изкупите срама, като ни позволите да дойдем с вас. След като се измием.
Бакр изрева ликуващо.
— Добре! Чудесно! Добре сте дошли, разбира се. Тръгваме, след като отдъхнете.
Бакр дойде при мен, докато се запознавах с коня, който ми беше дал. С него беше и някакъв слаб белокос и брадат мъж. Беше ужасно мършав и не особено висок, но си помислих, че мършавостта му е като на хрътка и че като нищо ще може да бяга наравно с кон, докато животното не рухне.
— Това е моят невраид Леван Илей — представи го Бакр. Знаех, че „невраид“ е майсирската дума за „магьосник“.
— Вашите хора с нашите ездачи ли ще ловуват? — попита ме брадатият.
— Да. Поне докато видят нещо. Тогава ще слязат и ще използват лъковете.
— Добре. Намислил съм как да направя лова им по-успешен. Ние ловуваме от седлото, но и вашите войници лесно ще се пригодят. Факет, дали ще може да пратиш ездач на половин левга южно от стадото? Там има една канара, дето прилича на дебел клечащ мъж, и когато нападнем, стадото ще притича покрай нея.
И бързо излезе, без да дочака отговор.
— Как невраидът знае коя пътека точно ще хванат животните?
— Защото е невраид — отвърна ми Бакр, леко учуден на въпроса ми. — Вашите магьосници не могат ли да правят това?
Не бях чувал.
— Е, ловът трябва да е доста несигурна работа по вашите земи — той повика един от помощниците си, даде му нареждания и след няколко минути петимата ми войници препуснаха с трима придружители.
Бакр се върна след малко.
— А вие?
— Бих предпочел да тръгна с вас. След това ще ловувам сам.
— Ваша воля — Бакр се ухили. — Вие сте изключително необикновен човек за дипломат, трибуне. Излизате на лов… оставяте ескорта ви да се отдалечи… не се притеснявате от опасност.
Отговорих откровено.
— Не съм божество, нито някой от хората ми. Ако смятате да ни навредите, мислите ли, че шестимата ще можем да ви задържим повече от няколко минути?
Домакинът ми кимна замислено.
— След като явно съм доказал, че не съм убиец, да тръгваме на лов.
Стигнахме там, където се очакваше да се появят антилопите, и слязохме под хълма, а трима се запромъкваха нагоре към билото. Илей разпъна картата си на земята, като я затисна с камъни, белязани с магически символи. Съгледвачите се върнаха. Стадото беше там — около четиридесет животни.