— А как разбирате, че от беглеца може да излезе добър негарет?
— Щом е преживял, докато стигне до нас, значи ще е добър — каза Бакр. — Трябва да избяга първо от господарските хрътки, да се промъкне през земя, където ще платят за заловения беглец, да се оправя с вълци, мечки, буйни води… Ще е доста закоравял, докато стигне до нас. Или ще му намерим кокалите напролет.
Такъв новодошъл го включвали в работните групи около някоя общност на негаретите. Когато колона като тази на Бакр, наречена ланкс, тръгнеше на обход, беглецът можеше да се включи, ако поиска.
— След време — продължи Бакр — бегълците стават пълноправни негарети и могат да се изказват в нашите риети, или събрания. Точно така стана и с мен — останах изненадан. — А, да. И най-низшият може да се издигне най-високо. На нашите риети всеки може да се предложи за водач, или да го предложат други. Гласува всеки възрастен и така се избира новият джедаз. Ако някой не харесва този джедаз, свободен е да напусне и да се включи в друга ланкс. Това също е добре, намалява разкола, а и кръвта в една ланкс не се смесва прекалено. Иначе от воини ще се изродим в лигава сган.
— Нямате ли си върховен водач?
— Разбира се. Крал Байран.
— Но нито един велик вожд на негаретите?
— Че за какво ни е? Градовете ни си имат кантибе, кметове. Избират ги градските риети. Напоследък кралят праща свои хора в градовете ни, да се грижат за майсирските интереси.
— Това харесва ли ви?
Бакр понечи да каже нещо, но се овладя.
— Много ясно, нали сме верни слуги на нашия крал Байран. А ако не ни хареса някой, ще се удивиш колко ужасни нещастия могат да се случат, когато майсирски шъм излезе да се поразходи вечер край реката. Досега случи ли се такава неприятност, заместникът му се оказва много по-разумен… Поне за разходките покрай реката.
Оставихме хълмовете зад себе си и навлязохме в прословутата свеби. Оказа се точно така, както го описваха пътешествениците — земя, проснала се до невъзможно далечния хоризонт. Но не беше нито пустинна, нито равна, такова едно убеждение можеше да подмами невнимателния пътник и да му струва живота. Свеби беше прорязана от многобройни дълбоки дерета, в които можеше да се скрие в засада банда разбойници или цял ескадрон.
Понякога земята се оказваше блатиста, друг път суха и пътникът трябваше грижливо да си пробира пътя, за да не затъне в мочурищата или да се удави. Имаше и гори, но не високите борове зад нас или гъстите джунгли на Нуманция. Дърветата бяха ниски, огънати, чворести, с гъсти шубраци между тях. И вятърът бе неизменен — ту нежно въздишащ, с обещание за чудеса, които скоро ще се разкрият пред очите ти, ту свирепо ръмжащ.
Обикнах свеби още от пръв поглед, влюбих се в мамещо необятния небесен простор, по-необятен от всичко, което ми бе познато или можех да си представя. Но това направи някои от нас предпазливи. Кърти например се беше стегнал и се оглеждаше нащрек, но за какво — така и не можеше да каже. Най-малкото един — капитан Ласта — се уплаши от този величествен простор. Но нали си беше храбрец, призна го само веднъж, докато се взирахме умислено в някакви облаци на небосклона: каза хрипливо, че му се струвало, че демон седи на тях и дебне немарливия войник като ястреб, надвиснал над ситнещото по земята полско мишле.
След време същото това небе и свеби щяха да накарат мнозина нуманцийци да се чувстват по същия начин. И твърде много ястреби щеше да има, които да отнемат живота на бедните мишлета.
Застудя. Бреговете на реката бяха заскрежени и дъхът ми излизаше на гъста пара. Илей стоеше на един плосък камък на петдесетина стъпки навътре в реката, широка близо цяла миля, с издигащи се тук-там стръмни песъчливи брегове.
— Хвърляй! — извика ми той й посочи нещо, което според мен беше най-обикновена вълна.
Послушах го и метнах с все сила дългия харпун. Водата се взриви и над нея изригна огромно, виещо се като змия туловище, с грозна и страшна мустаката и зъбата муцуна. Харпунът ми се беше забил малко зад огромните хриле.
— Спипахме я! — изпищя възбудено Илей.
— Вържете я здраво — нареди Бакр и мъжете, които държаха края на въжето, притичаха до близкото дърво и го намотаха няколко пъти около ствола.
Чудовищната риба запляска в другия край и дървото се огъна. Рибата се замята, скочи почти над водата и зяпнах, като видях колко е голяма, близо трийсет стъпки на дължина. Понесе се устремно по течението, мъчейки се да изтръгне острието или да скъса въжето. Но то удържа. Рибата се опита да се отскубне още няколко пъти, не успя и най-сетне се обърна по гръб. Беше мъртва.