Негаретите завикаха радостно и я издърпаха на брега. Обърнах се към Бакр.
— Голяма чест ми оказахте с позволението да хвърля харпуна.
Той кимна.
— Вие с хората си бяхте добри спътници за нас. Искахме да ви върнем малко от тази чест.
— Благодаря ви, джедаз Бакр — отвърнах с поклон.
— Я стига с тия фъшкии — изсумтя той, смутен не по-малко от мен от сантименталността ни. — Риба имаме да кормим и хайвер да вадим. Като я гледам каква е, ще стоим будни до среднощ, затънали до чаталите в рибешки черва.
Мълнии раздираха небето от хоризонт до хоризонт и гръмотевици трещяха, все едно че боговете вдигаха наздравица с каменни бокали. След вечерята двамата с Карджан бяхме излезли извън лагера. Зад нас се виждаха светлините на тлеещите огньове и по-смътно — от шатрите. Бях се умислил. Карджан изведнъж каза:
— Хм, не би било никак зле да си е все тъй.
Примигах и се върнах към настоящето. Слугата ми се беше увлякъл по една стройна жена, горе-долу на годините му, вдовицата на един от най-добрите воини на ланкса, както разбрах.
— Искаш да кажеш, като негаретите?
Той кимна.
— Никак не е зле. Няма роби, няма господари. Никаква работа, която да вършиш ден след ден. Лов, риболов, езда… много по-лоши неща има в живота.
— Бе мен не ме бива много за „цивилизацията“ май — каза Карджан и видях как светнаха зъбите му зад брадата. — А ти гледай да се държиш добре с мен, трибуне. Да не ме повишиш пак някой ден, или друга такава говняна работа, че ще духна.
— Бягай бързо. Да не ме видиш, че съм хукнал по петите ти.
На другия ден видях пушек на хоризонта. Ден след това влязохме в Осви и времето ни с негаретите свърши.
17.
Алегрия
Осви беше като два различни града — единият спретнат и чист, другият — бедняшки и грозен. Отначало помислих, че едната страна е богаташка, другата — на беднотията, но Бакр ме поправи:
— От тая страна са търговците и тия, дето им пука дали е чисто. От другата… Негаретите, повече ги интересува чистотата на душите и телата и гледат колкото може по-малко да си показват носа извън стените.
Доказателството колко несправедлив е светът бе в това, че негаретската страна ехтеше от музика и смях, а майсирските търговци щъкаха намръщени и нервни по улиците.
Бакр бе вдигнал шатрите си извън крепостните стени, задължително за скитащите чети на негаретите, както ми обясни. След това ме придружи с воините си до баламба, военния управител. Осви, първият голям град в Майсир на търговския път, бе твърде важен, за да се управлява от кантибе.
Баламб Боталок Трембелие и щабът му ни очакваха зад вратите на просторния казармен двор. Странен човек беше Трембелие. Личеше, че е бил здравеняк, едър като бивол войник, прекарал повече време на трапезата, отколкото в траншеите. Но нещо се беше случило, може би някоя изтощителна болест, от която тепърва се съвземаше, защото теглото му се беше стопило толкова бързо, че кожата не бе имала време да се свие нормално. Челюстта му беше провиснала, а кожата по ръцете — нагъната на торбички. Сигурно беше носил брада, защото в лицето приличаше на сприхаво глезено бебе. Беше облечен в обшит със скъпоценни камъни брич от чортова кожа и елек, с копринена риза отдолу, с ръкави до лактите. Ръцете му бяха издути, но не от тлъстина, а от мускули, и веднага разбрах, че може да върти меча без усилие.
Когато влязохме през портите, валеше, но без да обръща внимание, Трембелие закрачи към нас от павилиона, под който се бяха подслонили съветниците му.
— Посланик Дамастес а̀ Симабю, трибун и барон — заговори той с чист баритон, съвсем подходящ за команди на бойното поле. — Добре сте дошли в Осви. Добре сте дошли в Майсир.
Слязох, поздравих го и последваха обичайните представяния.
— Баламб Трембелие — заяви Бакр. — Моят дълг свърши и ви предавам този човек. Пазете го добре като мен — погледна ме. — Желая ви успех. На връщане можете да се позадържите и да ловувате с нас. Ако не, мислете с добро чувство за деня, в който ще се трепем един-друг.
Поздравих го с отворена длан, той обърна коня си, смуши го и зацапа през локвите на каменния двор.