— Учили са ме на хитрини, които ще разтворят портите на страстта почти за всеки.
— Не говоря за плътското желание — отвърнах и се зачудих защо обяснявам толкова много неща на тази жена. — Привличането го няма, по-скоро.
Алегрия стана и смъкна дрехата си. Отдолу беше загърната в прозрачна тъкан, леко обагрена в червено и зелено, ставаше по-тъмна около кръста и между бедрата й, после отново изсветляваше. Видях нежнокафявото на зърната й, живата твърдост на гърдите й.
— Не? — промълви тя. — Дори без еликсира ме привличате. Искам да ви направя щастлив.
— Не — отвърнах равнодушно и искрено.
— Тогава какво желаете да направя? Да си отида?
— Ако го поискам, твоят владетел и господар едва ли ще остане доволен от мен. Но все едно. С теб какво ще стане? И освен това — говори ми на „ти“.
— Същото, каквото след като си тръгнеш от Майсир, господарю, след като явно нямаш намерение да ме отведеш в кралството си. Ще се върна в Дарлиада.
— Какво е то?
— Място. Религиозен орден. Там съм отраснала, там съм научила това, което знам, там са приятелките ми. Там ще остарея и ще умра. Може да поискат да обучавам новите, макар че не знам на какво мога да ги уча. Може би на това, че и най-красивите могат да се провалят.
— Не си се провалила. Не ставай глупава. Нямаш ли си, хм, приятели мъже?
Алегрия ме погледна втренчено.
— Виждам, че не се шегуваш. Значи никой не ти е казал какво съм. Бях избрана за дарлиада още седемгодишна. Оттогава, до тази нощ, никога не ми е било позволявано да оставам сама с мъж.
— О! — започваше да става обезпокоително. — Но когато се върнеш, можеш да правиш каквото си поискаш, нали? Дългът ти към краля ще е изпълнен. Не е твоя вина, че положението е такова.
— Не е. Но ако се омъжа или тръгна с някой мъж, ще се сметне за безчестие към краля. Ще ми отнемат живота — огледа се, сякаш за да се увери, че никой не подслушва. — Не разбирам защо това позори моя владетел и господар, но все пак не съм мъж, нито крал.
За малко щях да избълвам, че не е и проклета от боговете глупачка и че самият аз също не разбирам този начин на мислене, но се овладях.
— Това ли става с всички дарлиади?
— С повечето. Но не с всички. Някои имат късмет. Някои от нас стават любовници на онези, които ни притежават. Разправят дори, че няколко станали техни жени.
— А ако бъдеш освободена? Ако престанеш да бъдеш…
— Робиня? Би било ужасно. Кой ще ме закриля тогава?
— Първият мъж, когото срещнеш. Ти си много красива.
Тя се изчерви.
— Благодаря. Но не познаваш нравите на Майсир.
— Явно. Но ще ги науча. Въпросът сега е какво ще правим двамата с теб.
— Моля те, не ме засрамвай тази нощ. Позволи ми да спя на пода. След това ще правя каквото трябва.
— И това не е решение. Я да те попитам нещо. Дарбите на една дарлиада стигат ли отвъд кревата?
— Разбира се! Защо според теб сме толкова ценени? — отвърна тя възмутено. — Мога да пея. Да танцувам. Да водя сметки. Да водя разговор на всякакви теми, от безгрижното бърборене до разговори за изкуство, за книги и дори за дипломация. Много добре сме обучени в това — продължи тя. — Може би защото това е главното занимание на нашите госпо… мъже. Понякога — единственото. Така поне са ми казвали.
— Значи има решение, поне засега — казах аз. — Алегрия, искаш ли да пътуваш с мен, като моя приятелка? Моя учителка? Защото ужасно ми е необходимо да науча всичко, което може да се научи за вашата страна — излишно е да казвам, че премълчах причината за тази нужда — бъдещо нашествие.
— Да — отвърна тя. — Да, разбира се. Твоя съм.
— Хм — продължавах да мисля. — Предполагам, че Трембелие ще заповяда слугите ми да бъдат разпитани, за да разбере какво е станало тази нощ, нали?
— Вероятно. Той много се интересуваше от мен.
— Леглото ни е само едно. Дали няма да е по-добре за всички, в смисъл… не искам да съм… — млъкнах смутено.
— Благодаря ти, Дамастес.
Избягвах погледа й, докато влизахме в спалнята. Беше много объркващо — да се каниш да спиш с непозната, с жена, с която няма да правите секс. Намерих един дебел халат и това помогна. Стараех се да гледам настрана, докато се измием, почистим зъбите си и парфюмираме телата си. Представям си, че ако някой ни видеше, щеше да се разреве от смях, но за мен беше само смущаващо.
Влязохме в спалнята, тя седна на ръба на леглото и промълви, без да ме поглежда: