— Една малка услуга. Имаш ли ножче?
Носех си сгъваемо ножче в несесера: ставаше за рязане на нокти и други такива. Дадох й го.
— Внимавай, остро е.
— Добре.
И преди да успея да я спра, се поряза по върха на кутрето.
— Какво правиш? — възкликнах.
— Същото като теб. Предотвратявам клюката — дръпна покривките и пусна една капка кръв да капне върху чаршафите, по средата на леглото. — Забрави ли? Аз съм… бях… девственица — Алегрия изведнъж се изкикоти тихичко. — Ама ти се изчерви! Лицето ти е цялото червено.
— Знам — казах ядосано.
— И шията ти.
— Не се съмнявам.
— Докъде по-надолу всъщност се изчервяваш, Дамастес?
— Престани. Говоря сериозно.
Тя се наведе и духна свещта. Съблякох халата и легнах по гръб. Тя легна до мен. Беше съвсем тихо, смътно се чуваше само трополенето на каруца.
Тя се изкиска пак и каза:
— Лека нощ, Дамастес.
— Лека нощ, Алегрия.
Мислех, че при тези странни обстоятелства ще се мятам и въртя в леглото с часове. Но не стана така. Сънят ме завладя след няколко мига. Не помня какво сънувах. Но когато се събудих, малко преди разсъмване, се чувствах много щастлив и на устните ми имаше усмивка. А членът ми се беше втвърдил като железен прът.
На другата сутрин поехме на юг, към Джарра. Придружаваха ни две роти от Трета кралска кавалерия на Таезли. В пълен състав трябваше да са около четиристотин души, обясни старшият офицер и командир на двете формирования, шамб Алатир Филарет. Но не бяха могли да съберат повече от двеста и петдесет, а петдесет от тях наскоро бяха прехвърлили, „за да тренират новите части“ — още един знак, че майсирците мобилизираха армиите си.
Другият шамб се казваше Карс Ак-Мечат и, както бързо ме уведомиха, произлизал от един от най-старите и „най-добрите“ майсирски родове. Всъщност ми напомняше за едно нагло и глупаво офицерче на име Нексо, чийто череп за щастие беше строшен от някакъв селяк по време на бунта на товиетите. Ак-Мечат беше с няколко години по-голям от Нексо, но съвсем не беше по-умен. Любимата му тема беше самият той, а втората любима — колко благородна е фамилията му. Гледах да не му обръщам внимание.
Имахме си керван от пет впряга, пружиниращи върху метални пластини. Но постоянното друсане по майсирските… щях да кажа пътища, но премислих, пътеки ще е по-точно, бе уморително, все едно че съм на конски гръб или в селска каруца. Често си мислех с копнеж за огромния грозен впряг, който си бях измислил и поръчал да ме мъкне из пределите на Нуманция в някакво подобие на уют, дума, чието значение започвах постепенно да забравям.
Впряговете бяха големи, преустроени търговски каравани, както подозирах, теглени от осем коня, тапицирани вътре с кожа, с намазани против дъжд платнища на страничните прозорци. Сигурен съм, че ме смятаха за луд, че ги държа непрекъснато полуотворени, дори в най-лошото време. Знам, че Алегрия, макар да не се оплака нито веднъж, си е мърморила понякога кисело за своя „късмет“, сгушена в огромната кожена дреха, от която се показваха само очите, върха на нослето и върховете на пръстите й, въпреки че все още беше Времето на дъждовете, а Времето на промяната не беше настъпило.
Обясних, че като малък веднъж ме бяха затворили в малка стаичка и оттогава страдам от затвореното. В действителност оглеждах и запомнях всичко, което един нашественик трябва да знае за вражеската страна — от дълбочината на бродовете до фуража, който можеше да се прибира от околността. Зад мене, във втория впряг, хората ми правеха същото. Всяка нощ се събирахме под предлог, че ще се молим, за да не ни притеснява нито един майсирец с капка респект към божиите неща. Всъщност изреждахме на капитан Ласта всичко полезно от военна гледна точка, което сме видели, а той го записваше със ситен почерк в свитъка, който държеше под шапката си. Другите три фургона возеха продоволствие и лагерно оборудване, което ни се налагаше да използваме твърде често.
Мъкнехме се ден след ден, все на юг и на юг. Ще ми се да кажа, че се придвижвахме стабилно, но съвсем не беше така. Твърде често трябваше да чакаме, докато някоя придошла река спадне или отсекат дърветата, преградили пътя, или да отмине някоя силна буря. Майсирската пътна система се оказа пълна катастрофа. Поредната шега — не беше и шега толкова: пътят ще го различиш лесно от другата кал наоколо — само по него има коловози.