Главните „пътища“ на Майсир ме безпокояха, защото без шосета армията ни, когато и ако настъпеше, щеше да се движи мудно, като в старото време, когато беше обременена с офицерски любовници, ненужен багаж и цивилна паплач.
Минавахме през малки селища, не повече от колиби, с разкъртен калдъръм тук-там, колкото да раздруса колелетата — сиво, окаяно. Единствените масивни постройки бяха храмовете, винаги най-внушителните здания, които можеше да се видят. След това отново се връщахме в свеби — сиво небе, сива кал, сив дъжд, сиви храсти, докато очите ти не заплачат за утеха. Единственият цвят бе по униформите ни — и ярките и пъстри дрехи на Алегрия.
Не бях и помислял, че ще ми е неприятно да съм мокър, след като бях отраснал в джунглите. Но тази сивота, това, че винаги си подгизнал, не чак замръзнал, но премръзнал, от сутрин до вечер, че после се събуждаш и навличаш дрехите, които не са изсъхнали — всичко това ни угнетяваше всички. Гордеех се с Алегрия. Можеше да е родена за дворци и разкош, но наистина се оказа благородна спътничка, винаги намираше с какво да се пошегува, когато сме уморени, да разкаже нещо за пътя или някоя дреболия за реката или селцето, което сме подминали току-що. Нощем, окажехме ли се на пътя между два града, все намираше какво да разкаже край огъня или песен, която да изпее.
Когато се приготвяхме за спане, се загръщахме в „каретата“ ни и се стараех да не мисля за нея — колко е близо и че няма да възрази, ако преодолея двете стъпки между нас. Разбира се, беше все едно да кажеш на някой да не мисли за зелено прасе. Алегрия беше моето зелено прасе и ставаше все по-зелено, колкото по на юг пътувахме.
Бяхме затънали до гуша в калта. Кочияшът сипеше ругатни и плющеше с камшика, конете цвилеха гневно и напъваха, но впрягът само се поклащаше и скърцаше. Няколко офицери завикаха на хората си да слязат, да сложат рамо на колелата и да вложат всичко. Скочих от страничната врата и натиснах с тях — поредният напъващ, псуващ, оцапан с кал редник в сивия сумрак.
На няколко крачки встрани по конете си бяха останали мъже и за малко щях да им извикам да си размърдат мързеливите задници и да пораздвижат малко мускули, но осъзнах, че са офицери.
През всичкото пръхтене и псувни наоколо съвсем ясно чух носовото ръмжене на шамб Ак-Мечат:
— Ако онзи некъпан варварин и кучката, в която се е захласнал, не благоволят да си размърдат провисналите задници и да слязат…
Повече не чух. Награбих обутия в ботуш крак на Ак-Мечат и го дръпнах от седлото. Той изрева, изхвърча във въздуха и пльосна по очи в калта.
— Ти… скапана свиня… Ще те… — надигна се, изритах го в гърдите и той отново пльосна в локвата. Претъркаля се, изправи се и едва сега ме позна. — Кучи син! Как смееш, как смееш да ми посягаш, отрепко нищожна. Ще те… — изсъска побеснял и посегна да измъкне сабята си.
Канех се да го просна отново, но изсвистя лък и от корема на шамба щръкна стрела. Той изкрещя, сграбчи я и се опита да я изтръгне, после още три се забиха в гърдите му, едната прониза ръката му. Когато се просна в калта за трети път, си беше съвсем умрял.
Зад мен стоеше намръщен шамб Филарет, с няколко стрелци отзад. Погледна трупа без капка съжаление.
— Тъп кучи син. Мислеше, че проклетата му от боговете фамилия му позволява да прави каквото си… Калстор!
През локвата загази един сержант, спря и отдаде чест.
— На вашите заповеди, сър!
— Отнесете тази торба с говна до най-близкото дърво и го обесете. Сложете му табела: „Това псе не се подчини на владетеля си“!
— Слушам, сър! — повтори механично мъжът, все едно че му бяха наредили да почисти снаряжението си преди преглед.
— Тази мръсна свиня ни посрами — каза ми Филарет. — Моите най-искрени извинения. Ако решите да докладвате за това на краля, ще ви разбера.
— Какво ще стане, ако го направя?
— Частта ни най-вероятно ще бъде избита. Офицерите ще умрат първи. Фамилията на Ак-Мечат най-вероятно ще трябва да заплати за кръвната връзка. Има син и дъщеря, тъй че животът им ще бъде отнет. Кралят може също така да реши, че и бащата на Ак-Мечат трябва да плати с живота си — гласът на Филарет бе съвсем спокоен, спокоен като на калстора преди малко.
— Не мисля, че е нужно да повдигам въпроса повече, шамб. Кретенизмът на един глупак трябва да се забрави колкото се може по-скоро.
— Благодаря ви, сър.
Без повече обяснения, офицерът подкара обратно по колоната. Върнах се да бутам колелото. След около половин час впрягът се измъкна.