Можех да кажа какво мислех — колко ненужна бе тази смърт, защото сабята му така и нямаше да излезе, преди да го просна отново в калта и да го напердаша здраво, да му е за урок. Но не го направих.
Прочетеното от мен се оказа вярно — офицерите на майсирската армия не смятаха хората си за нещо по-горно от животни. Шамб Филарет и по-младшите му пидна се стъписаха, когато настоях хората ми да бъдат настанени и нахранени, преди да съм ял аз. Редовите бойци за тях бяха слуги. Помня, че една нощ не можахме да намерим подслон, затова се разпънаха шатри. След като офицерите се озоваха под покрив и слугите приготвиха вечерята им, горките редници-свине все едно престанаха да съществуват. Как щяха да си приготвят жалкия порцион от ечемик и сурова сланина, къде щяха да спят — без значение.
Но Айса да е на помощ на войника, който не е опрятен на заранта и не е готов да яхне коня и да продължи похода. Между другото, нямаше значение дали не се е къпал от цяла година и дали е подгизнал, стига по мократа му униформа да няма следи от калния път от предния ден. Но девас и калсторите изобщо не се оплакваха, поне в присъствието ми.
Една нощ спряхме на стан до група търговци и преди вечеря се поразходих да побъбря с тях. Като повечето търговци, те внимаваха какво говорят дори и в невинен разговор, особено с военен. Но понаучих още неща за страната, за да попълня картата, която рисувах в ума си, а и прекарах известно време с хора не в униформи. Когато се върнах, имах малко подаръче за Алегрия. Беше брошка — котенце, махащо с лапичка по прелитаща над главата му пеперуда, много изкусно направено и излъскано. Направено беше от различни сплави със злато, тъй че из него проблясваха различни оттенъци на драгоценния метал — жълто, червено, бяло. Взето в шепа, котенцето добиваше цветовете на истинско животинче, мяукаше и подскачаше, без да може да хване закачливото насекомо, прехвърчащо около главата му. Когато дадох брошката на Алегрия, очите й се напълниха със сълзи. Попитах я защо — беше съвсем евтина играчка, дребна вълшебна играчка в сравнение с това, което можеха да й дадат разни богати и властни особи.
— Това е първото нещо, което си е мое — отвърна тя. — Наистина мое.
— А дрехите, а всички тези скъпи накити в сандъка ти?
— Те са на краля. Или на моя орден. Мои са само докато съм с теб — подсмръкна. — Простете, милорд. Няма винаги да ръся сълзи като дъждовен облак. Но… — гласът й заглъхна.
— Мисля, че моментът е съвсем добър да забравиш най-после това „милорд“ — казах бързо. — Нали вече минахме на „Дамастес“?
— Добре, Дамастес — понечи да добави нещо, но се загледа в котенцето, подскачащо в шепата й.
Отсядахме в селски ханове, когато можехме, и това ми даваше възможност да обикалям по улиците и да се запозная с хора. Нямаше много търговци, занаятчии или хора от средната класа. Нито много богати, също така. Селяците бяха мръсни, весели, дружелюбни и изключително религиозни. Весели, но попритеснени от войниците, нищо, че редовите бойци бяха от тяхната класа.
Ето два примера за причините, от една и съща случка. Бяхме се подслонили в двора на един фермер, разпънахме шатрите си под стрехите на паянтовия плевник. Макар и с неохота, фермерът ни надои топло мляко от едничката си крава, даде ни и две пилета и малко съсухрени зеленчуци, колкото за много рядка супа. На другата сутрин гледаше, докато се приготвяхме за път. Разбрах, че никой не бе предложил да му плати за благодеянията. Бяха оскъдни, но той направи всичко, което можеше. Слязох от каретата, отидох при него и му дадох три жълтици. Благодарностите му бяха доста несвързани, което безкрайно ме озадачи.
Потеглихме. Не знам как да си обясня това — може би бях зърнал нещо с крайчеца на окото си, — но след една миля извиках да спрат и помолих шамб Филарет да ми заеме кон. Казах, че трябва да се върна във фермата, понеже съм забравил нещо. Той ми отвърна, че може да прати някой пидна, но отказах. Карджан ме изгледа скептично: вече и зъбите ми познаваше и сигурно беше ядосан, че пак ще направя някоя тъпотия без ескорт. Подкарах обратно и пред вратата забавих коня до ходом. Чух писъци отвътре, смъкнах се от седлото със сабята в ръка и затичах.
Трима от войниците ни — един калстор и двама девас — бяха натиснали селяка на едно от огромните колела на фургона му. Калсторът държеше импровизиран камшик от грубо въже с възли на краищата.
— Ще ни кажеш къде е останалото ти злато и сребро, или кокалите си ще ни покажеш — изрева той и камшикът отново изплющя.