Тримата сигурно бяха от външната ни охрана, решили, че ще могат да извършат тази низост и да ни догонят, преди някой да е разбрал, че ги няма. Прекосих двора и се озовах зад сержанта, преди да ме е чул. Цапардосах го с ефеса по темето и той изхъхри и се срина в калта. Двамата девас видяха голото острие и писнаха от страх.
— Отвържете го веднага!
Бързо се подчиниха, после единият, с нож в ръката, ме изгледа преценяващо и му нанизах една педя стомана в ръката, преди да е решил да опита нещо.
— Дайте цялото въже — заповядах и след като ми го дадоха, намотка от около петдесет стъпки, вързах в единия край три клупа, на пет стъпки един от друг, и ги нахлузих на вратовете им.
Фермерът ломотеше нещо за „велик господар“ и „бащица“, но нищо не ми дължеше. Дадох му още злато. Хванах другия край на въжето и тръгнах обратно към кервана. Карах почти в тръс, тъй че тримата трябваше да тичат и се препъваха по разкаляния коловоз. Падаха неведнъж, продължавах още няколко крачки, влачейки ги из калта, преди да дръпна юздите, колкото да се изправят. Докато стигна при другите, бяха целите в кал.
Филарет настоя да разбере какво се е случило, само че не отговорих, а му хвърлих края на въжето, върнах коня на пидна и се прибрах в каляската. Не знам какво стана с тримата неуспели крадци, но май не ги видях повече по пътя.
Не всички майсирски войници бяха тъпаци и престъпници. При прехвърлянето на една придошла река един от мъжете падна от коня си и течението го понесе. Без да му мислят, без да се поколебаят и за миг, четирима девас се гмурнаха след него. Първия така и не го извадихме, а трима от неуспелите му спасители също се удавиха.
Колкото и да беше благороден, шамб Филарет щеше да продължи, без дори поне да похвали храбростта на тримата.
Помолих го да задържим за малко и изрекох молитва, по-скоро слово към другите майсирски редници, отколкото призив към боговете. Продължихме. Шумът на безименната река, убила четирима от нас, постепенно заглъхна.
Стигнахме до река Анкър, на около две трети от пътя от границата до Джарра. Реката беше широка, близо две мили от бряг до бряг, но беше силно затлачена и през нея можеха да се движат само малки съдове. Тук, при село Сидор, се разделяше на много ръкави с пясъчни наноси и островчета между тях. Някои островчета се обитаваха от опърпани рибари.
През Анкър минаваха два дълги моста, на двайсетина разтега един от друг. Бяха дървени, с ниски перила, като дълги понтони от остров до остров. Според Филарет било обичайно един или повече участъци да се разрушат по време на пролетното топене и движението да се задържа седмици наред, или пък хората да се принуждават да минават с лодки до следващия здрав участък.
Сградите на Сидор бяха повечето каменни и селото изглеждаше малко по-солидно от тези, през които бяхме минали. Възхитихме се на високия шестоъгълен силоз, местната забележителност, купихме пушена, осолена и съхранена с вълшебство риба да разнообразим ужасно еднообразните си провизии, прехвърлихме моста и продължихме нагоре по ниския склон от другата страна.
Имаше и нещо още по-лошо от свебите — блатистите земи. Мочурищата по пътя ни не бяха толкова дълбоки, колкото на изток — огромните Киотски блата, всъщност свързани помежду си тресавища с тънки полуостровчета, които ги пресичат. Но и тук светът изглеждаше сив, и не от вече забуленото небе, а заради сивия мъх, провиснал от безцветните мокри криви дървета, които изглеждаха ни живи, ни умрели. И селцата бяха малко — според Филарет само най-коравите майсирци дръзвали да минават през тези земи, макар да се разправяли приказки за загадъчен народ, обитаващ тресавищата, който не признавал нито крал Байран, нито никой управник.
Колкото до пътя, може да се каже, че беше едновременно по-добър и по-лош. Не беше вече кален коловоз, а дървен понтон, с дънери, подкастрени, подредени плътно един до друг и съединени със стеги, и груби мостове над многобройните поточета. Колите ни вече не затъваха толкова често, но се друсаха непрекъснато от дънер на дънер. Попитах Филарет колко души са нужни да се поддържа този път и той ми обясни, че помагали кралските магьосници — полагали заклинания за съхраняване на суровото дърво и кожените стеги, но все пак се налагало да пращат войници с брадви и кирки всяка година, след като във Времето на птиците ледът започне да се топи.
В сивия сумрак витаеха странни същества. Двамата с Карджан забелязахме, едва на стотина разтега от пътя, нещо като горила, но с два чифта ръце и крака и издължено, почти безглаво тяло, тъй че приличаше повече на паяк, отколкото на човек. Изломоти нещо сърдито и се скри. Казаха ми, че никой не знае, нито иска да знае много за тези същества. Смятало се, че били разумни, почти колкото човек, живеели в груби общини и крадели децата на селяните, обитаващи краищата на блатата.