— Или ги крадат, или ги ядат — каза капитан Ласта.
Добре поне, че в този късен сезон нямаше насекоми. Но предпочитах да си имам работа с хиляди бръмчащи кръвопийци вместо с ужасния страх, надвиснал над нас, заплаха от нещо незнайно и невиждано. Имах чувството, че всевъзможни неща ни дебнат, скрити може би зад ей онова хълмче или затаили се зад ей онзи чворест дънер. Понякога чувахме странни звуци, но никой не виждаше нищо.
Стигнахме до един участък, където дънерите на дървения понтон бяха изгнили, слязохме и продължихме пеш, а кочияшите поведоха впряговете. Поставихме в челото на колоната спешени съгледвачи, за да ни предупредят, ако пътят е затънал или отнесен от водата. Тъкмо се чудех дали ще намерим място за лагер, когато прокънтя писък, изпълнен с ужас. Мечове изсвистяха от ножниците и стрели се опнаха на лъковете.
Към кервана тичаше един от съгледвачите ни и виеше, изпаднал в безумна паника. Но никой не можеше да го нарече страхливец, защото успоредно на пътя към него се беше втурнал неописуем кошмар. Представете си гол охлюв, петнист, слузесто жълт и говняно кафяв, плужек без очи, но с двайсет или повече усти по дългата слузеста зурла, плужек, само че дълъг над трийсет стъпки. Движеше се беззвучно, по-бързо, отколкото можеше да бяга съгледвачът. Почти го беше настигнал и мъжът се озърна през рамо, изкрещя отново и затича извън пътя към групата дървета. Сигурно си беше въобразил, че ще може да се изкатери на някое от тях и да избяга от кошмара.
Филарет и още един офицер му зареваха, викаха му да се върне на пътя, да се върне или да умре, което беше безсмислица.
Плужекът се надигна в движение, после рухна с плясък върху войника и го зарови под гнусното си туловище. Изсвистяха стрели и го засипаха, копия се забиха в страните му, но чудовището остана неуязвимо. Хлъзна се назад толкова бързо, колкото беше дошло, в сумрачните сенки.
— Тъп кучи син — изруга Филарет.
Попитах го какво е сбъркал войникът, какво трябва да правим, ако бъде нападнат някой от нас.
— Не знам дали е тайна, или не е… но никой не ми е казал да не го казвам. Обясних ви, че дънерите са покрити с магически думи, за да не гният бързо. Има и друго заклинание, нещо, което уж трябва да пречи на блатните същества да минават по пътя, даже да стъпват на него. Стой на пътя и си в безопасност. Слезеш ли от него… — нямаше нужда да довършва.
Продължихме напред още час, после спряхме — на пътя, разбира се. Спахме във впряговете. Беше неудобно, но не мисля, че някой спа много. Аз определено не спах. Не толкова от страх, че плужекът може да се върне, а защото размислях над казаното от Филарет. Доколкото знаех, никой магьосник, дори Братството, не притежаваше силата да създаде заклинание като описаното от шамб Филарет. Императорът беше прав — магията на Майсир, изглежда, бе много по-напреднала от нашата.
Най-сетне стигнахме до края на блатата и навлязохме в гористи земи, част от огромната гора Белая, обкръжаваща Джарра като нейна последна защита. Хълмовете бяха ниски и полегати, почвата — бедна, песъчлива. Дърветата бяха високи, иглолистни и непрестанният вятър ги галеше и движеше, ту като шепот, ту с рев.
Просеката стана по-добра и постепенно премина в истински път, дори застлан с чакъл от градче до градче, а в градчетата улиците бяха калдъръмени. Вече приближавахме Джарра.
Минавахме покрай големите имения на майсирските благородници, простиращи се на цели левги. Но твърде често огромните къщи се нуждаеха от ремонт, околните селца бяха бедни и занемарени, а земята — бедна и корава. В тези имения ни посрещаха с радост, тъй като в много случаи се оказвахме единствените посетители „от тяхната класа“ от половин година и те бяха жадни да чуят това, което наричаха „новини“.
Всъщност ги интересуваха само клюки — какво правят и как се обличат богатите и властните в Нуманция, в Осви и по други места. Истинските новини, например за напрежението между двете ни страни, ги отегчаваха. Твърдяха, че са самотни, но забелязах, че никой и не помисля да кани за гости някой от търговските кервани. По-добре скука, отколкото да се разправяш с хора от по-долна класа.