Спряхме извън едно селце и при нас дойде селянин с ведро прясно издоено мляко. Продаваше ни го от черпака. Изпихме всичкото и го помолихме за още. Върнах се с него до къщата му, но този път благоразумно взех със себе си Карджан и Свалбард. Поразпитах го за земята, за фермата, сезоните за сеитба и жътва, каква помощ му трябва, за да обработва земята, но той само сумтеше. Бях се надявал да го разпитам какво мисли за своя крал, за управниците си, но разбрах, че нищо няма да измъкна от този камък.
Къщата му беше малко по-спретната от повечето, които бяхме видели, макар и много малка за нуманцийските стандарти. На вратата видях нарисуван един преинтересен символ. Беше жълт и приличаше на обърнато извито „U“. Краищата бяха по-дебели, като възли на въже.
— Какво е това? — попитах, като се постарах да запазя съвсем невинен тон.
Селякът ме изгледа твърдо, със заплашителна физиономия, твърде странно за положението му, и измърмори:
— Семеен знак. За късмет и хубаво време, нищо друго.
Само че рисунката твърде много приличаше на жълтото копринено въже, с което душаха жертвите си товиетите.
— Да ви попитам нещо — продължих все така небрежно. — Това означава ли нещо за вас? Трябва да е червено.
С върха на сабята си надрасках кръг в калта, кръг с гънещи се от него линии, главната емблема на товиетите — смъртоносните змии, надигащи се за мъст от пролятата кръв на мъчениците на култа.
— Не — отвърна припряно селякът. — Нищо не значи.
Но отказа да срещне погледа ми.
Значи товиетите бяха и в Майсир.
Големият дом беше зейнал под сивите небеса, със зидовете, обгорели от пламъците, които го бяха погълнали. Можеше да е само нещастен случай, но преди час бяхме минали през едно селце, също опожарено и превърнато в развалини. Попитах шамб Филарет дали знае какво се е случило и той кимна. Трябваше да вадя думите му с ченгел, но най-сетне ми каза, че селяците се били вдигнали срещу господарите си.
Спомних си ужаса в Иригон — побеснелите пламъци и смъртта на Амиел — и едва затаих трепета си.
— Защо?
— Обичайното, предполагам — сви рамене той. — Понякога селяците забравят, че съдбата им е коричката хляб и бичът и че господарят им има право да прави с тях каквото поиска — и побесняват. Като болест е. Никой не мисли какво правят, какво ще последва, дерат и убиват като мечка сред псета.
— И армията е подпалила селото, за да потуши бунта?
— Не армията — мрачно отвърна той. — Кралските магьосници пратиха огън срещу убийците, оставиха огъня на Шахрия да ги помете всички — мъже, жени, деца. Кралят обяви тези земи извън закона, забрани да се живее тук и да засяват земите. Пример за вечни времена — да си знаят мястото и задълженията си.
— Кога е станало това? — попитах. Мислех си, че такова пълно варварство трябва да е било възможно поне преди едно или повече поколения.
— Преди пет, не, шест години.
Продължихме през още изпепелени села и овъглена земя. Чувствах тъмната ръка на боговете, надвиснала над нас.
Ханът, само на един ден път от Джарра, кацнал на един красив хълм с изглед към езеро, се оказа истинска прелест. Често го посещаваха за отдих майсирски благородници и беше доста луксозен. Имаше си конюшни, покрити с навеси участъци в двора, където да се измият впряговете, и пристройки за слугите на гостите. Както и при други майсирски сгради, долният етаж представляваше грамадна каменна постройка с дървени греди, а горните етажи бяха дървени. Хората ми се настаниха на втория етаж, всеки в отделна стая. Капитан Ласта беше свикнал с такъв лукс, както и Карджан, но другите се радваха като дечица на рождения си ден.
Бях съсипан от умора и помолих да ни донесат храна в стаите. Двамата с Алегрия получихме три огромни стаи на най-горния етаж, осветявани с газ по тръби от близкия разсед, което бе голяма рядкост в Майсир. Съвсем бегло огледахме спалнята и дневната, защото този хан притежаваше най-скъпото нещо на света, нещо, което почти не бяхме виждали, откакто напуснахме Осви: баня. Помещението беше от ръчно огладено дърво и камък, с вентили, от които идваше топлина от долните етажи. Сега научих порядките на майсирските благородници, свързани с чистотата.
В стените бяха вградени каменни глави на чудовища, с желязна халка под всяко от тях, и като я дръпнеш, главите бълваха вода с различна температура в дървени ведра. Намокряш се, насапунисваш се и се изтъркваш поне два пъти. После влизаш във ваната, двайсет стъпки широка каца, срязана на две. Тази вода изобщо не я цапаш с мръсотия или сапун, а я използваш за отпускане, обясни ми Алегрия. Отгоре имаше други каменни чудовища с вериги и щом веригите се дръпнеха, главите се накланяха и изливаха гореща или студена вода.