Но на другия ден продължихме пътуването си и привечер бяхме в Джарра.
18.
Крал Байран
Джарра се простираше на левги около нас. Симетрично изпънатите й улици се прекъсваха от паркове и малки езера, повече дори от тези, които красяха Никиас. Булевардите бяха широки, с надвиснали дървета, а реката лъкатушеше лениво през града, от изток на запад. Градът беше укрепен със стени, но доста хаотично. Първоначално беше планиран като осмоъгълник, със здрави стени против обсада, дебели близо трийсет стъпки, и стражеви кули по ъглите. Но след това се беше разширявал и всеки път бяха вдигали нови крепостни стени. Тези стени, след като ги погълнеше метрополията, се отваряха със сводове, за да минава търговията през тях.
По на юг имаше ниски хълмове и там бяха дворците на могъщите. В един от тях беше нуманцийското посолство, където отивахме. Отвъд тези имения, всички обкръжени от паркове, се намираше Моритон, личното владение на краля, крепост, обкръжаваща многобройни представителни сгради, казарми и административни центрове. Тук обитаваше крал Байран със своите хиляди сатрапи, слуги, роби и администратори.
Шамб Филарет беше изпратил предишната нощ конници напред, тъй че ни очакваха. Зад портите на външната крепост бяха вдигнали павилион срещу дъжда и под него чакаха пищно облечени сановници.
Бях се облякъл в дълга до кръста червена пелерина заради дъждовното време, с черни ботуши до коленете, бял брич, бяла туника с червена обшивка и кивер на главата. За оръжие носех меча, подарен ми от крал Байран.
Алегрия беше в тъмнокафяво, почти черно копринено облекло с везмо по него, с високо деколте. От кръста надолу костюмът й се разширяваше в торбести панталони, а под тях носеше къси ботушки. За защита против лошото време си имаше късо наметало с качулка, което на пръв поглед приличаше на почти прозрачна, обшита с екзотично везмо дреха. Но дрехата беше вълшебна — пазеше я от дъжда.
Първият, който пристъпи да ме поздрави, се оказа барон Сала, с тъжни както винаги очи. Не бях сигурен дали стоя над него по сан, но нямаше да навреди много, ако се поклоня първи, особено след като императорът искаше мир, а един човек, който носи мир, не може да бъде арогантен. Сала остана леко изненадан и също се поклони — първо на мен, а след това, за моя изненада и удоволствие, на Алегрия, която при това поздрави по име и я удостои с почетното „войзера“ — благородна дама. Можеше и да не е нищо повече от робиня, но Сала прояви благоприличие.
— Бароне — заговорих. — Веднъж ми заявихте, че се съмнявате дали императорът ще позволи да посетя страната ви. Радвам се, че се оказахте неправ, колкото и дълбоко да съжалявам за обстоятелствата.
— Аз също, както и кралят ми — отвърна Сала. — И между другото, титлата ми вече е лигаба. Кралят ме удостои с висока чест.
— И съвсем мъдро — отвърнах искрено. Лигаба беше титлата за най-висшия дворцов съветник.
— Благодаря ви, посланик. Надявам се да докажа, че сте прав. Кралят също така ми възложи да представлявам Майсир в нашите преговори.
— Това наистина е чудесно — казах, този път не толкова искрено. Може би щеше да е добре, че ще си имам работа с човек, който познава Никиас, императора и Нуманция, но от друга страна, щеше да е много трудно да прибягвам до каквито и да било блъфове.
Към нас пристъпи друг мъж, облечен в сива куртка и панталони, с много отличия по широката лента, минаваща през рамото му. Познавах го по портрет, въпреки че не го бях виждал досега. Беше лорд Суса Боконок, нуманцийският посланик в Майсир. Произлизаше от много древен род, добре възнаграден след полагането на клетва за вярност пред императора ден след като Властта на Десетимата отстъпи пред исканията на Тенедос. Боконок винаги беше служил като дипломат, поради което му бе възложен този изключително важен пост в Джарра. Бях прочел досието му, разговарял бях дискретно с други хора във Външната ни служба и бях разбрал, че го смятат за средно интелигентен и не особено инициативен. Умееше да се разбира с хората, най-вече с високопоставени особи, и лесно се вписваше сред тях.
Честно казано, повечето го смятаха за прекалено тъп и се бях чудил защо императорът е избрал точно него. После осъзнах, че за Тенедос Майсир беше твърде важен, за да се занимава с него някой друг освен самия той, и че е избрал идеалния човек за работата, човек, който ще се подчинява на указанията до последната буква, но нищо повече, човек, който ще докладва за ставащото без никакви лични интерпретации, човек изключително верен.