Боконок беше петдесет и няколко годишен, с грижливо оформена сива брада и къса коса. Държеше се с достойнство. Можеше, в зависимост от избора си, да си придава вид на благодетелен, макар и малко строг господар, или — когато е ядосан или пък симулира това чувство — нещо, което трябва да умеят всички дипломати, военни командири и родители — на самото въплъщение на Ахарел, бога, говорещ на кралете.
— Посланик а̀ Симабю — заговори той, — има една малка изненада. Първоначално трябваше да се настаните в нашето посолство. Но кралят реши друго и сте поканен да пребивавате в Моритон. Това е много голяма чест, посланик, никой нуманциец не е бил удостояван с нея досега. Ще се погрижа хората ви да бъдат настанени добре.
— Кралят взе това решение — намеси се Сала — не само заради почитта към вас и император Тенедос, но и за да покаже колко сериозно приема този спор и за да покаже, че желае проблемът бързо да се реши… преди да му бъдат наложени други алтернативи. Двамата с него се надяваме, че мирното решение е възможно.
— Напълно — отвърнах аз. — Бързо и незабавно. Имам изричните заповеди на нашия император.
Двамата професионални дипломати бяха изненадани и леко стъписани. Сала изведнъж се усмихна.
— Хм… Чудех се защо сте избран за тази задача, след като не съм чувал да сте особено надарен във воденето на заплетени преговори.
— Не съм. Точно затова бях избран.
— Времето, което ще прекарате тук, може да се окаже много интересно — каза замислено Сала. — Посланик а̀ Симабю… може ли да ви попитам дали не сте уморен?
Въпросът ме обърка. След това се усмихнах широко.
— Да не би да ме предизвиквате на състезание по бягане?
Сала се засмя.
— Беше ми наредено да ви задам този въпрос, защото ако не се чувствате уморен от пътя, има едно лице, което желае да се срещне с вас незабавно.
Двамата с Боконок се ококорихме. Лицето можеше да е само едно. И отговорът — само един.
— На вашите заповеди, сър.
Качих се в церемониалната карета със Сала и продължихме навътре в Джарра. Улиците бяха пълни с народ, всички викаха възторжено и пееха. Възхитих се на крал Байран, че е способен да вдигне с такава лекота толкова грандиозен спектакъл. Хората пееха, макар и в донякъде репетиран унисон за своя крал, за император Тенедос, за Майсир, за Нуманция, а от време на време — и за моя милост.
Махах с ръка и се усмихвах. Забелязах, че много от хората гледат не толкова малката ни процесия, колкото нагоре, и също извърнах очи към небето. Горе се появяваха и изчезваха безчет вълшебни фигури, извиваха се като хвърчила, понесени от силния вятър. Някои представляваха митични същества, други — чудовища, които сигурно обитаваха Майсир, зърнах дори онзи блатен плужек и паякоподобната горила.
Също като в Осви, сградите често бяха каменни на долните етажи и от изкусно резбовано дърво на горните, боядисани ярко и с пищна украса. За разлика от Осви, покривите често пъти бяха метални и също толкова ярко боядисани, като дървените стени. Но в Осви високите сгради бяха малко, а в Джарра — много. Някои стигаха чак до осем-девет етажа, увенчани с фантастично изваяни куполи. Приличаха на жилищни сгради и Сала потвърди предположението ми.
— Обикновено са за бедните — обясни той. — Строим непрекъснато, но хората, изглежда, правят деца по-бързо, отколкото можем да сковем дървото. Предполагам, че е защото да правиш бебенца е много по-интересно, отколкото да ковеш дъски.
Подхвърлих колко добре е планирана Джарра.
— Това е скритата благословия, която Шахрия ни предлага със своя огън — каза Сала и обясни, че градът е изгарял три пъти през последните двеста години — веднъж от умишлен палеж, веднъж от голям пожар, започнал от горите наоколо, който погълнал Джарра, а веднъж — по неведоми причини.
Хората бяха облечени малко по-добре, отколкото по селата и градчетата, през които бяхме минали, но не много. Освен големината, архитектурата и щедрата употреба на боя Джарра не се оказа толкова забележителна, колкото си я бях представял.
Чух писъци на страх и викове на удивление и отново погледнах нагоре. Небето се беше изпълнило с легиони от воини, кои маршируващи, кои — препускащи на коне. Всички бяха въоръжени страховито и бронята им бе направена така, че да внушава ужас. Викаха безмълвно и размахваха оръжия. Кого ли трябваше да впечатлят тези магически същества? Тълпите? Или мене?