Минахме покрай един огромен храм и чух отвътре да ехти мощен, усилващ се и заглъхващ хорал. Сигурно пееха поне две хиляди мъже и жени.
— Какво честват?
— Нищо — отвърна Сала. — Поне доколкото знам.
Разбрах, че се молят на Умар, отдръпналия се от света Създател.
— Винаги сме го почитали — каза Сала. — Най-древният, най-мъдрият, онзи, който е създал всички нас, хора и богове, самия живот. Може би ако му се молим достатъчно упорито, ще се върне.
Каза го, все едно че наистина го вярваше.
Пред портите на Моритон нямаше тълпи. Мрачните черни стени, които се издигаха пред нас, щяха отблъснат всекиго. Стражи не се виждаха, нито ни спря някой, а крилата на портите се разтвориха широко без никакъв звук. Вътре имаше двор, в който можеше да се побере половин армия, след него — втора порта. Тя също се разтвори и се озовахме в Кралското владение. Моритон беше огромен, цял град в града, само дето на света има малко градове, съставени изцяло от дворци. Някои от тези тук бяха огромни, други просто грамадни, и между тях гъмжеше от казарми и не толкова забележителни постройки, които според обяснението на Сала бяха предназначени за дипломатическия корпус и други администратори. Всички изглеждаха улисани в работата си и никой не си правеше труд да ни погледне, докато минавахме.
Каретата ни зави по дълга алея, покрита с многоцветни каменни плочи. Водеше към импозантно здание с контрафорси от двете страни, като огромни криле, които те понасят в каменното му сърце.
Каретата спря и зачаках да се появи лакей. Никой не дойде.
— Продължете — подкани ме Сала. — Няма да се изгубите.
Послушах го и бавно се заизкачвах по стъпалата. На всяка стъпка отекваше силен гонг и сърцето ми трепваше. Дъждът също се разколеба, сякаш и той се беше уплашил. Щом се приближих, извитите като полумесец криле на портата, високи над петдесет стъпки, се разтвориха и се озовах в дълъг вестибюл с висок, губещ се в сумрака сводест таван. По стените имаше пана, изтъкани от най-скъпа коприна, обшити със злато и сребро, някои с абстрактни фигури, други — с приказни, легендарни, както се надявах, същества.
Пред мен се разтвори нова врата и пристъпих в друго огромно помещение. Прозорците му бяха покрити с разноцветни стъкла срещу дъжд и студ, а в четирите ъгъла пращяха буйни пламъци. Залата беше дълга може би двеста стъпки, над петдесет стъпки широка и висока към седемдесет и пет. Беше осветена равномерно, но не видях нито факли, нито свещи. В другия край на помещението, на кръгъл килим в червено и златно, стоеше мъж, чийто ръст не отстъпваше на залата. Зад него имаше покрита с тежка завеса ниша.
Висок съм, но крал Байран беше с цяла глава по-висок от мен. Беше малко над четиридесетте, строен, силен, с ястребово, гладко обръснато лице с хищно изражение. Носеше проста диадема със скъпоценен камък, голям колкото юмрука му, сиви панталони и туника с тънка сива кожена обшивка, очертаваща мускулести рамене и тънкия кръст и бедра: приличаше на броня. На кръста му имаше прост кожен колан със също толкова обикновена кама.
Не можеше да избере костюма си по-добре, за да подскаже, че е човек на войната. „Ела с мир — говореше облеклото му — или се приготви за това, което те чака.“
Приклекнах на едно коляно и сведох чинно глава. Вярно, че се познавах добре с друг велик владетел, но това тук беше различно. Познавал бях император Тенедос още като млад магьосник, тъй че между нас съществуваше известна фамилиарност, разбиране, че Тенедос е съвсем обикновен човек. Крал Байран беше последният от царствения род, държал трона в продължение на столетия, и Нуманция изглеждаше нищожна пред неговото кралство.
— Добре дошъл в Майсир и в Джарра. — Гласът му беше леден и твърд.
Станах.
— Благодаря за поздравлението, ваше величество, и за високата чест, която ми оказвате с поканата да се явя пред вас така бързо.
— Чакат ни важни дела — каза той. — Разбирам, че и вие като мен желаете да постигнем уреждане… едно или друго… така че двете ни кралства или да намерят нов курс, или да продължат по стария.
— Ваше величество, ще ми позволите ли дързостта да предложа трета алтернатива? Такава, каквато замисли моят господар.
— И тя е? — гласът на крал Байран стана още по-студен.
— Мир, сър. Мир, който ще сложи край на неприятностите между нас и ще гарантира вечно добросъседство.
— Бих се примирил, посланик а̀ Симабю, с нещо, което ще трае поне докато вашият император и аз сме живи. Приближете се, ако обичате. След като ще обсъждаме толкова важно дело, не бих искал да си дерем ненужно гърлата — подчиних се. — Значи вашият господар желае мир.