— С цялото си сърце.
— Тогава длъжен съм да заявя, че съм объркан от някои сигнали, идващи от Нуманция — продължи той. — От известно време напрежението расте. Чувствах, че се приближаваме до ръба на… неприятни събития, затова разпоредих да се вземат мерки. Сега вие твърдите, че вашият император желае мир. Наистина съм озадачен.
— Точно затова съм тук, ваше величество. Императорът ми даде всички пълномощия да преговарям за пълен и цялостен договор между Нуманция и Майсир, договор, който наистина ще осигури мира и спокойствието, така желани от двете държави.
Кралят помълча; гледаше ме твърдо в очите.
— Лигаба Сала ме увери, че сте човек на преките подходи.
— Бих желал така да бъда приет.
— Освен това ме уведоми, че сте много близък приятел на императора и негов най-доверен съратник.
— Бих се гордял с такава претенция, сър. Но не мога да кажа със сигурност доколко е основателна.
— Съвсем доскоро смятах, че събитията между нашите страни водят към непредотвратим сблъсък — продължи Байран. — Но когато получих вестта, че сте назначен за пълномощен посланик, си позволих малка надежда. Защото трябва да знаете следното, посланик барон Дамастес а̀ Симабю Газки — заяви той с ясен и твърд глас, всяка дума — като удар на длето, всичащо в камък закон. — Война аз не желая. Майсир не желае война. Смея да се надявам, че двамата с вас ще стигнем до разбирателство, което да осигури мир.
— Ваше величество, имате думата ми, че мога и ще направя всичко, за да постигнем същата цел.
— Тогава отново и най-искрено ви поздравявам с добре дошъл в Джарра — и той ми протегна ръка. Беше здравото ръкостискане на воин.
Слязох от каретата пред имението, отстъпено ми за срока на посланическата мисия. Безспорно осигуряваше интимност — каменните стени, увенчани с остри метални шипове, насочени навън, бяха трийсет стъпки високи. На една от стените имаше врата с голяма метална халка за чукало. Повдигнах я и чух звучен ек на тръби. Миг след това вратата се отвори и видях на прага Алегрия, в малко преддверие, чиито стени, под и таван бяха с ламперия от скъпо дърво. Задната стена на помещението се отваряше към просторна градина.
Алегрия бе облечена в дълга до пода пурпурна рокля с дълбоко деколте и черно везмо на цветя, минаващо асиметрично от пъпа до дясното й бедро и рамо. Почти можех да видя под тъканта, но не съвсем.
— Адски късмет извади, че бях аз — казах й малко кисело.
— О, но аз можех да погледна. Виж — подкани ме да вдигна отново гривната на вратата. Щом го направих, все едно че на гладката повърхност отвън се отвори магическа шпионка. — Ако не беше ти, щях да се наметна с този халат и никой нямаше да разбере.
— А къде е персоналът ни, между другото? — попитах. — Къде са ни слугите, щом сме толкова страшно почитаеми гости?
— Отпратих портиера. Казах му, че искам аз да те изчакам.
— Добре, че крал Байран не беше в настроение за пиене цяла нощ.
Тя въздъхна театрално и промърмори:
— Мъже!
Погледнах към градината зад нея и видях, че е разцъфтяла като в първа пролет, макар да бе краят на Дъждовното време. Алегрия се разсмя.
— Какво ти е толкова смешно?
— Ще видиш.
Щом го каза, и го видях. Къщата беше в средата на градината. Само дето не беше точно къща. По-скоро приличаше на огромна квадратна шатра.
— И това ако не е жалка шега — промърморих. — Живях под платнища шейсет дни, спях на открито още по-дълго и сега, по милостта на краля, ще го правим отново? На това ли му викат тук „висока почит“? По-добре да се върнем в онзи хан извън Джарра. Те поне ни предложиха легло, нищо че го обитаваше пълзяща гадина.
— Знам — изкикоти се отново Алегрия. — Но всъщност не е платнище. Погледни по-добре.
Видях, че „шатрата“ всъщност е изкусно съградена от дърво, построена е така, че да наподобява походна шатра, чак до краищата, подгънати нагоре като при хубаво време.
— Крал Байран го нарича Убежището на воина — каза Алегрия.
— Хм. Голям късмет извадихме.
— Всъщност е великолепно. Ела да ти покажа.
Всъщност се оказа повече от великолепно, произведение на изкуството, колкото дърво, толкова и вълшебство. Външните зони бяха за нас — да живеем и да се храним в тях. В центъра беше зоната, в която изобщо не влизахме, където слугите ни приготвяха ястията и чакаха да бъдат повикани. Влизаха и излизаха през подземен проход до кухните, конюшните и жилищата си, скрити в задната стена на имението.