Всяка страна на „шатрата“ имаше четири стаи — кабинет, баня, трапезария и спалня, всички обзаведени и украсени в различен стил. От всяка страна имаше градина, съвсем една и съща, само дето от едната страна беше пролет, от другата — лято, от третата — по време на есенни дъждове, а из четвъртата вееше снежна виелица. Човек оставаше с впечатлението, че всяка градина продължаваше безкрайно, без висока стена, до която да свършва. Нямаше нито стени, нито прозорци, но магията запазваше стаите благоуханни, като в ранно лято, с лек ветрец, подухващ незнайно откъде. Щом се угасяха светлините, температурата също леко спадаше и се чувствахме великолепно под леките завивки. Алегрия ми показа това чудо с такава гордост, все едно тя го е сътворила.
— Докъде стигат градините всъщност? — попитах.
— Не толкова далече, колкото изглежда. Когато тръгнеш към края, изведнъж загубваш желание да продължиш и неволно се връщаш.
— Е, добре. Чудесно е — съгласих се. — Но все пак защо в проклета от боговете шатра?
— На мен ми харесва много — промълви Алегрия. — Всяка нощ можем да спим в друг сезон. Така ще ни се струва, че сме били заедно от много, много дълго време, а не от… — не довърши думите си. Обърна се и загледа една птичка, запърхала с криле във водата на един фонтан.
Прегърнах я и притиснах устни в косата й. След малко тя промълви:
— А и ще мога да си внуша, че не съществува друг свят освен нашия.
Нищо не отвърнах. Не знаех какво да кажа. Започвах отново да се чувствам жив, но все още ме мъчеше сянката на миналото, сянката на Маран все още лежеше между нас. Рано или късно… Ала не бях тук, за да мисля за един мъж и една жена. Бях тук, за да се погрижа за страната си. „По-рано“ можеше да се отложи и за по-късно. Преди всичко беше крал Байран.
На другия ден с посланик Боконок започнахме приготовленията си в посолството. Беше почти опразнено. Когато бяха започнали неприятностите, Боконок беше отпратил всички нуманцийски жени и деца в Ренан, за безопасност.
Боконок беше пълен с идеи за дипломатически учтивости и хитрости и как трябвало да прекараме първия ден в обсъждане на това, което предстояло да се обсъжда. Бях малко — е, повече от малко — груб с него. Заявих му с тон „не желая повече дискусии“:
— Кралят каза, че желае да обсъждаме мира и да решим проблемите колкото може по-бързо. Императорът ми заповяда същото.
Боконок ме изгледа изпод вежди и отвърна:
— Много добре. Но с какво все пак ще започнем?
Казах му и веждите му подскочиха нагоре. Ужасно му се искаше да ме нарече млад глупак, идиот или нещо още по-лошо. Но в душата му изреваха поколения дискретни предци, така че най-сетне отрони тежка въздишка и рече:
— Добре. Никак не е обичайно, но… ще послужи като интересен урок — не можа обаче да се сдържи да не ме жилне: — За някой от двама ни — въздъхна отново. — Искате ли да запитам дали тук в столицата има представител на въпросното кралство?
— Ако желаете — отвърнах. — Но и да няма… все едно.
Мисля, че при този втори полъх на вятъра стените леко се отдръпнаха.
— Откъде ще започнем? — попита крал Байран с лека насмешка на моята безцеремонност. Намирахме се в малка конферентна зала в двореца му. Бяхме шестима — кралят, лигаба Сала, посланик Боконок, моя милост и един дребен угрижен на вид мъж, когото представиха като патриарха на Ебисса.
— От самото начало, ваше величество — заявих. — Преди два дни вие казахте, че сте объркан от сигналите, подавани от Нуманция. Първо война, после — мир.
— Да. Така е.
— Тогава нека да започнем, като не само почистим малко масата, но и да покажем може би своята искреност — заявих аз. Патриархът, когото трудно можех да възприема като представител на един войнствен и варварски народ, седеше много вдървено. — Държавата Ебисса е заявила претенции за известна част от територията на Майсир. Преди известно време император Тенедос обяви, че Нуманция би подкрепила подобни претенции. Сега заявявам, че императорът беше разбран погрешно. Всъщност той искаше да каже, че се надява вие, крал Байран, да се оправите с техните претенции по достоен начин, като великодушен монарх, какъвто сте.