— Донякъде грешите, лигаба. По този въпрос в Никиас се получи голямо объркване. Разследвахме и открихме, че нашият патрул е прехвърлил границата, доста навътре в Майсир, недалече от майсирския град Занте.
Сала прикри изненадата си.
— Мислехме, че сте убедени в противното. Че смятате, че вашата част е била нападната от засада.
— Както казах, имаше объркване. Съжалявам, но между нас казано, вашите войници са наказани затова, че са отбранявали свой терен, въпреки че може би са реагирали твърде прибързано.
— Може и така да е — отвърна Сала. — За съжаление, не остана нито един жив от офицерите им, който да го оспори.
— Мога ли да ви попитам защо поставихте този въпрос? Мислех, че проблемът е решен.
— Кралят поиска да ви попитам и в зависимост от отговора ви или нямаше да реагира, или щеше да предприеме това, което ще ви кажа сега: все още сме в ужасно ранен етап, за да звучи оптимистично, но крал Байран желае да не съществуват пречки за мирния процес. По тази причина той отново изтегля всички майсирски части на три дни разстояние от границата, докато преговорите приключат. Това би трябвало да предотврати всякакви възможни проблеми, било поради прибързана реакция, било поради нещо друго през следващите няколко сезона. Мога също така да ви уверя, че ако преговорите продължат, както започнаха, кралят ще освободи наборите, които свикахме наскоро за военно обучение. Стига да не последват… неприятности, това, което струват тези хора на кралската хазна, ще може да се употреби за по-полезни начинания.
Изпитах щастие и, да, изпълних се с гордост. Въпреки опасенията ми може би все пак щях да направя огромна услуга на отечеството си.
— Благодаря ви, лигаба.
— Ако нещата продължат със същата скорост — отвърна Сала, — може би скоро ще се върнем отново на Дамастес и Кваджа, а?
— Да се надяваме.
Вестта за това също отпътува на север и след петнайсет дни императорът реагира подобаващо: той също щеше да изтегли от границите нуманцийските части. Единствените бойци, оставени в тези земи, докато се сключи мирният договор, щяха да са ударните отряди, преследващи разбойници. Бяхме направили още една стъпка назад от пропастта.
Чакането през тези две-три седмици от едната стъпка до следващата щеше да е влудяващо, но за щастие се намираха и други занимания. Двамата с Алегрия се бяхме превърнали в център на внимание за социалната върхушка в Джарра.
Благородническото съсловие в столицата беше почти толкова затъпяло от еднообразие, колкото и братовчедите им из провинцията. Всеки познаваше и донякъде беше роднински свързан с всеки друг, ходеха на едни и същи събирания, с едни и същи хора, и се напиваха или си лягаха с едни и същи, неподходящи партньори. И това — година след година, десетилетие след десетилетие. Не беше чудно, че големите балове, представящи току-що съзрелите полово благороднички и благородници, бяха толкова посещавани. Отидох на един и ми заприличаха на глутница лешояди, въртящи се над умиращ бизон.
Да се пуска дълга коса се превърна в мода, в някои случаи — дори да се използват силни минерали, за да се избели косата руса като моята. Алегрия ми подхвърли, че трябва да се засрамя — по-възрастните мъже щели масово да оплешивеят от прекаляването с избелващите отвари. Отвърнах й, че не съм по-виновен от нея, защото жените масово се обличаха като нея, в плътно прилепнали, подчертаващи тялото рокли. Ако жената беше по-млада — чудесно. Но окажеше ли се някоя клатушкаща се по дансинга дебелана, трябваше да потискам желанието си да се мръщя и да извръщам гнусливо очи.
Времето на промяната свърши, започна Времето на бурите и от юг връхлетяха ледените виелици.
Подготвяше се маскен бал, но се наложи да бъде отменен заради лошото време. Джарра беше парализирана от бурята, тъй че не ни оставаше нищо друго, освен да се опрем на собствените си ресурси. Бях напълно доволен, излегнат на възглавниците в нашата „шатра“. Бяхме си избрали „лятната“ страна, в градината чуруликаха птички и пчели бръмчаха в топлото безветрие.
Проучвах карти на Пограничните земи и се мъчех да преценя дали една моя идея е осъществима.
Алегрия лежеше на пода на три гигантски възглавници. Беше само с една тънка превръзка около гърдите и друга около слабините и четеше някакъв дебел том, труд, описващ боговете и богините като точно толкова похотливи същества, колкото са сътворените от тях мъже и жени. Трудът естествено беше забранен от майсирското жречество, поради което бе много трудно човек да си намери екземпляр.