Забеляза, че я гледам, усмихна ми се и се върна към четивото си.
Изведнъж осъзнах нещо. Влюбвах се, или може би вече бях влюбен в нея. Сега се чудя защо ми е било нужно толкова време, докато го осъзная, но знам отговора. Беше заради Маран, разбира се.
Все още имаше незаглъхнали чувства, думи, които копнеех да кажа на своята жена, или вече бивша жена. Но защо трябваше да е важно? Миналото си беше минало, умряло и свършило. Защо не станах да отида при Алегрия, да я целуна и да оставя да се случи онова, което трябваше да се случи между нас? Не знаех. И сега не зная.
Подпечатах съобщението и куриерът го отнесе. Изведнъж осъзнах, че съм изтощен, че вече не мога да понасям нито посолството, нито квартирата си, нито града. Трябваше да изляза навън, да прекарам няколко часа на открито. Казах го на Алегрия и тя потръпна, но го прие храбро.
— Добре, милорд. Ще излезем във виелицата и ако замръзна, ще сте виновен вие.
Само след час стояхме в конюшнята, увити до уши, загърнати в тежките наметала и треперещи. Алегрия се качи на коня си и ме погледна жаловито.
— Е, и къде ще отидем да умрем?
— Проклет да съм, ако знам. Все пак ти си майсирката, не аз.
— Допусната от ордена ми да посети столицата само десетина пъти. Това е идиотско.
— Знам… но не е ли забавно? — острият вятър наистина беше освежил ума и духа ми.
— Дали да не помолим от посолството да ни дадат няколко конници за охрана?
— Защо? Не ни ли обичат всички в Майсир? Не, никаква компания не ми трябва освен тази, която вече си имам.
Алегрия поседя нерешително няколко мига.
— Хрумна ми нещо. Но е на един час оттук, ако не и повече. И ще трябва да питаме за пътя.
— Подчинявам се на всяко ваше решение, войзера.
— Значи ако ни намерят замръзнали, в очите на боговете вината ще е само моя.
— Естествено. Нима не си разбрала вече мъжкото коварство? — подхвърлих. Тя изхъмка и тръгнахме.
Никой не ни обръщаше ни най-малко внимание по улиците — всеки бързаше да си привърши работата, преди улиците да станат съвсем непроходими от бурята. Никой освен един — добре прицелена снежна топка ме халоса по темето и киверът ми изхвърча в канавката. Изругах, обърнах се и видях едно хлапе да се шмугва в страничната уличка.
— Как смее! — измърмори Алегрия, но не можа да скрие съвсем усмивката си.
Не отговорих, смъкнах се от седлото и си взех шлема… и още нещо. Докато се качвах, момчето и тримата му съзаклятници надникнаха иззад ъгъла — и хвърлих снежната топка, която бях направил. Тя се пръсна в стената до тях, достатъчно близо, за да ги ужили с ледените късчета. Децата писнаха изненадано и побягнаха.
— Не закачай бика, да не те наниже на рогата си! — изревах след тях старата симабюйска поговорка.
Алегрия поклати отчаяно глава и продължихме.
Спирахме на два пъти, за да попита някой минувач за посоката, и продължавахме. След около час излязохме от покрайнините на Джарра.
— Сега какво?
— Продължаваме, слабако — отвърна тя. — Трудното тепърва започва.
Честно казано, вече се чувствах леко премръзнал и в ума ми витаеха блянове за хубавата ни лятна градинка.
— Тази жена ще ме направи храна на вълците, без окото да й мине — измърморих под нос, но се подчиних. Снегът ставаше все по-дълбок, ала пътят беше широк. Минахме през пуста земя, после — през малко селце, след него отново излязохме на открито. Вече бях готов да захленча.
На стръмния хълм пред нас се издигаше мрачен каменен замък, със стени, изсечени от здрава скала. Не беше най-големият, който бях виждал, но беше един от най-отблъскващите, с тесни, защитени с решетки прозорци и порта със стражеви кули от двете страни. Нагоре по хълма към портата се извиваше път.
— Стигнахме — каза Алегрия.
— Къде?
— У дома. Това е седалището на ордена Дарлиада.
— Велики богове! Как е възможно нещо толкова мрачно да създаде нещо друго освен мърморещи монаси и черногледи пророци?
— Ела. Ще ти покажа.
Продължихме нагоре по лъкатушещия път и ни спряха четирима стражи, по двама пред всяка от кулите. Алегрия се представи, каза и моето име, и един от пазачите влезе вътре.
Наведох се към нея.