— Един въпрос, милейди. Щом вие — и останалите дарлиади — сте толкова, хм, непорочни, както твърдите, какво пази стражите ви целомъдрени? Или са имали нещастието да се натъкнат на един много остър нож и сега пеят в по-горните регистри?
— Искаш да кажеш дали са евнуси? Не. Били са някога, но орденът го е прекратил — тя се изкикоти. — Ние, момичетата, сме слушали истории, че евнусите понякога се оказвали не толкова евнуси, колкото се очаквало. Сега тук служат двегодишна служба доброволци от армията. Трябва да са някъде около триста и пазят всички подстъпи към Дарлиада. Квартируват извън стените, от другата страна. По време на службата си са под заклинание, което ги прави не само неспособни, но и безразлични.
— Какъв чудесен живот. Да можех да си поживея и аз две годинки в приказки за… как се сади ряпа и как се лъска броня.
— По-добре е, отколкото да издъхнеш на границата с разбойническа стрела в гърдите.
— Може би. А може би не.
Пазачът се върна, отдаде чест и заяви, че сме добре дошли. Слязохме от конете и минахме през портите. Посрещна ни някаква жена. Беше около четиридесетгодишна и много красива, почти толкова чаровна като Алегрия. Алегрия извика от радост и се хвърли в прегръдката й. Двете си побъбриха весело, след което ме представиха и мен. Жената, чието име се оказа Дзелен, се поклони.
— Алегрия наистина извади голям късмет — увери ме тя. — Вашето гостуване ще е голяма чест за нас.
Поведе ни през двора. Отвори се някаква врата и оттам изхвърчаха с писъци и весел смях седем малки момиченца. Всички бяха изключително прелестни, като куклички, с различен цвят на косите и кожата. Започнаха да се замерват със снежни топки, видяха ме, запищяха в насмешлив ужас и хукнаха вътре през друга врата. Влязохме в една сграда и се заизкачвахме по дълго стълбище. Дзелен беше на десет стъпала над нас.
— Дзелен беше една от учителките ми — обясни ми тихо Алегрия.
— На какво те учеше?
— Мускулен контрол — отвърна тя и лицето й се изчерви повече, отколкото от ледения вятър навън.
— Аха.
— Тя беше много щастлива и много нещастна — продължи Алегрия. — Дадоха я на един лиж, принц, който бе овдовял наскоро. Двамата се бяха влюбили и той й предложи брак. Преди да се оженят обаче го убиха при ловна злополука. И така Дзелен се върна тук.
Следващите няколко часа се оказаха изключително интересни. Тук се обучаваха стотина, може би сто и петдесет момичета и млади жени, имаше и още толкова дарлиади, върнали се в замъка, за да преподават и да ги обслужват. Беше като елитен девически лицей. Донякъде. Видях да учат момичетата на правилен говор, да шият, да смятат. Една група слушаше поетеса, която четеше свои стихове, след това обсъждаха изкусно като схолари това, което току-що бяха слушали.
Имаше и други стаи, в които ми беше забранено да влизам, и не ми обясниха какво се изучава вътре. Успях да надникна в една празна класна стая, докато минавахме. Вътре вместо кабинетни маси имаше легла и във всяко от тях лежеше манекен на гол мъж в пълна ерекция. Престорих се, че не съм видял нищо.
Накрая, в компанията на управителката, пихме билков чай с прясно изпечени кифлички. Беше над шестдесет и макар и чаровна, някак мрачно отблъскваща. Сигурно беше усвоила това поведение след като се беше върнала, или „господарят“ й бе предпочитал той да изпълнява заповеди, вместо да заповядва. Интересно беше, но излязох от замъка с радост.
— Тук си отраснала значи — отроних замислено, след като отново излязохме на пътя.
— Да — Алегрия помълча. — Какво мислиш?
— Какво има да му се мисли? Аз не бих живял тук — отвърнах, макар и възможно по-меко.
— Да. Но ти имаш избор. Аз нямах. А има и по-лоши места — добави тя с горчивина.
— Каза, че си дошла тук, когато си била на седем. Помниш ли нещо от живота си преди това?
— Да — отвърна тя навъсено. — Помня, че бях гладна. Помня, че ми беше студено. Помня как ме биеха пияниците, които проклетата ми майка влачеше в колибата ни. Помня, когато ме продаде на дарлиадите.
Искаше ми се да я прегърна, но благоразумно се въздържах.
— Вече го видя. Вече разбираш ли? — попита тя.
Въпрос, на който не исках да отговоря. Продължихме мълчаливо. Трябваше и сам да се сетя, че повечето момичета и жени идват тук от условия, подобни на нейните. Всички сигурно произлизаха от най-бедните слоеве, или бяха нежелани по други причини. Спомних си как преди години, бях още легат, един селяк се беше опитал да ми продаде невръстната си дъщеричка, примиращо от глад същество, което едва ли бе дочакало десетия си рожден ден. Хората се оплакват от злините, които боговете стоварват върху тях, и се чудят как може да са толкова жестоки. Но когато си помисля за жестокостите, които човек може да извършва над ближния си, особено ако е жена или по-слаб, понякога се чудя защо нашите богове и господари не си позволяват още по-големи варварства.