Докато се върнем в Моритон, Алегрия вече беше възвърнала веселието си. Или по-скоро, беше надянала маската си. Аз обаче бях в най-мрачно настроение. Добре поне, че бях достатъчно благоразумен да го прикрия.
След няколко дни персоналът на посолството се върна, за всеобща изненада. Бяха напуснали Ренан веднага след пристигането на вестта и бързо бяха прекосили Кайт. Краят на Времето на промяната се оказа кротък и бурите ги бяха пощадили по пътя през Майсир. На два пъти си помислили, че зимата ще ги спре, но бурите ги подминали бързо, заледили пътищата, без да ги заровят в сняг, така че се прибраха бързо.
Мрачното доскоро посолство се изпълни с женска глъч и смях на млади мъже и това повдигна настроението на всички. Забелязах — без нищо да казвам, — че нито една от съпругите не беше върнала децата си. Витаеше предвестие за мир, но този мир не беше гарантиран с нищо, а жените на дипломатическия корпус бяха поне толкова схватливи, колкото съпрузите и любовниците си.
Почти толкова желани се оказаха и нещата, които носеха: консервирани нуманцийски деликатеси, писма от приятели и използвани за амбалаж стенни прокламации с домашни новини. Последните бяха изгладени и се предаваха от ръка на ръка. Тук, в тази далечна земя, душата на човек се стопляше, като прочете колко варанско вино се продава и на каква цена, кой търговец получил специална поръчка за дантела от Вакиджър, и прочие и прочие. Бях се отпуснал, четях блажено тези дреболии и вдигнах от пода следващата страница.
Водещото събитие беше бракът на трибун Агуин Гуил, командир на Първи имперски гвардейски, за сестрата на императора Дални. Помислих си, че церемонията наистина трябва да е била доста пищна, погледът ми пробяга по изредените имена на най-знатните присъствали на събитието особи и разбрах, че съм прав.
И тогава настроението ми рухна:
Негово императорско величество не само удостои с присъствието си събитието, но великодушно реши лично да извърши брачната церемония. Изглеждаше великолепно в пурпурните си императорски одежди, обшити с черна кожа. Беше придружен от Маран, контеса Аграмонте, не по-малко зашеметяваща в своето великолепие в зеления си тоалет с бяла дантела, със своята възбуждащо царствена прелест…
Само един проклет от боговете глупак би се заровил в някои неща, след като би трябвало да ги остави да се решат от само себе си и да се примири с мрачните съмнения, вместо да търси твърди доказателства за тях. Оказа се, че бях, а може би все още съм точно такъв глупак. Попитах и разбрах, че един от дворцовите секретари наскоро се е присъединил към персонала на посолството. Като повечето дипломати, беше от по-низш благороднически род и задълженията му бяха да поддържа графика на светските срещи на посланик Боконок. Помолих да ми отдели малко от служебното си време.
— Разбира се. С какво мога да ви бъда полезен, посланик? — попита младият мъж, огладен от многото поколения задкулисна служба.
— Става въпрос за услуга от личен характер.
— Достатъчно е само да ме попитате, сър.
— Вероятно сте в течение, че преди известно време съпругата ми помоли за развод.
— Д-да, сър. В течение съм.
— Случайно да знаете дали й е бил даден? Аз не съм чул нищо.
— Даден й е, сър. Много бързо, сър. Тъй като отсъствахте и не сте предявили възражение, сметнало се е за целесъобразно… или поне така чух.
— Разбирам.
Така че не можех да имам никакви претенции към действията на Маран. Нито имах повод да съм сигурен в подозренията си.
— Доколкото разбирам, тя е придружила императора на бракосъчетанието на неговата сестра — продължих аз.
— Да, сър. Или поне така ми казаха. Положението ми не е толкова високо, че да бъда удостоен с покана за такова събитие. Но един от чичовците ми беше там и каза, че това е най-важната… поява за сезона.
Ако не бях слушал внимателно, сигурно нямаше да забележа как се поколеба пред думата „поява“. Все едно че някак не беше подходяща.
— Само от любопитство — казах аз, с колкото може по-сух тон, — и тъй като желая всичко най-добро на бившата си жена, императорът удостоявал ли я е с подобни покани на други светски събития?